Намери някакво малко старинно ресторантче, уютно и притоплено като ръкавичката от приказките. Вътре миришеше на свещи, на дивеч може би — миризми, които усети внезапно със стомаха си. Но на всички маси, застлани с червени везани покривки, имаше но един бял надпис под стъкло — „запазена“. Запазена, но за кого, като нямаше никакъв друг клиент в ресторанта. В тоя миг отнякъде изникна възрастен мъж с червено сако на салонен директор. Погледът му беше видимо благосклонен.

— Сам ли е господинът? — запита той из немски.

Академикът го погледна любопитно.

— А откъде разбрахте, че съм чужденец?

— Тука почти не идват унгарци.

— Много е скъпо?

Но салонният директор не бе вчерашен.

— Не, господине, много е заето… Нали виждате масите.

— А за мен ще се намеря ли нещо? — попита академикът и се усмихна.

Дори не усети, че се е усмихнал така свободно и непринудено.

— Ние сме унгарци, ние не връщаме гости — каза галантно директорът. — Моля, заповядайте.

Все пак той го заведе на една отстранена и малко сбутана масичка, прилепена до стената. Естествено че там имаше табелка „запазена“, която директорът премести ловко на друга маса. Академикът се отпусна на коравия дървен стол и изведнъж се почувствува здравата гладен. След малко келнерът му донесе листа за ядене — толкова дебел и луксозен, че веднага го отстрани от себе си.

— Оставете тоя албум. Вие какво ще ми препоръчате?

— Специалитетът ни днес е патица с портокали…

— Не, моля ви се… Без рискове.

— Добре тогава, ще се погрижа аз… Нещо за пиене?

Академикът се поколеба за миг. Разбира се, не може да седне в тоя скъп ресторант и да си поръча минерална вода.

— Добре, бутилка вино… Най-хубавото, което имате.

— Бих ви препоръчал старо токайско… Имаме го само в нашия ресторант.

Точно в тоя момент в ресторанта влезе някаква възрастна двойка, салонният директор ги посрещна с далечен поклон. Той ги заведе почти ласкаво на една близка маса, като през цялото време нещо оживено и тихо им говореше. Те кимаха едновременно като две послушни деца, в цялото им държане като че ли имаше нещо неуверено и малко гузно. Когато келнерът му донесе виното, академикът шеговито се обади:

— И все пак идват и унгарци у вас.

Келнерът се поусмихна и се наведе дискретно към него:

— Те са влюбени, господине.

— Тъй ли? Не са ли малко закъснели за тая работа?

— Предполагам, че се чувствуват много добре… Как намирате виното, господине?

— Превъзходно е — каза искрено академикът.

Виното наистина беше превъзходно, но доста силно на градус, така че още първата чашка го зашемети. Нищо, това поне му даде кураж да огледа влюбените. И двамата изглеждаха към седемдесетте, макар че жената бе направила доста усилия, за да ги намали поне с няколко. Косата й бе боядисана и грижливо ондулирана, скромен грим покриваше поизсъхналата кожа на лицето й. Но това не можеше да скрие нито бръчките, нито увисналата гушка, нито увехналата кожа на ръцете. И все пак имаше нещо хубаво в лицето й, нещо мило и непохабено от възрастта, особено очите, които все още бяха млади и живи. В сравнение с нея мъжът изглеждаше доста по-смачкан, носът му бе малко крив, лицето — съвсем безцветно. Но в замяна на това бе много добре облечен, изчеткан и изгладен. И му се стори, че от масата идва доста силничък дъх на парфюм — от мъжа ли, от жената ли, не можеше да се разбере.

Академикът изпи още няколко глътки. Наистина бяха влюбени. Имаше нещо смутено в държането им, нещо неловко, сякаш се бяха запознали току-що и все още не бяха свикнали един с друг. Той погали стеснително ръката й, тя му се усмихна — всичко това му се стори и забавно, и комично в същото време. А дали не се целуват?… Има си хас!… Той дори се почеса — шокиран. Както изглеждат като зашеметени, може и да се целуват. В тоя миг му се струваше грозно, дори неприлично да се допират тия увехнали и безжизнени устни, да се притискат едно до друго тия омършавели тела. Но какво да се прави, всички влюбени са като слепи, те не могат да различат смешното от трагичното, нелепото от сериозното, те живеят в свой измислен и абсурден свят, в който виждат само себе си.

И той попремести малко стола си, за да не ги гледа. Нека се занимава с фазана си, това навярно бе истински фазан, а не някой затлъстял глупак, измъкнат за крака от крайградската фазанария. Тая порядъчна птица и това превъзходно вино му бяха съвсем достатъчни, не е нужно да зяпа по чуждите маси. И точно в тоя миг звъннаха чистите и ясни звуци на цимбал п изведнъж се изляха в буен, безреден порой, сякаш някой бе изсипал на пода цяла кошница звънливи орехи. Висок, мършав циганин в бяла риза и везано със сребро кадифено елече пробваше инструмента си. Когато всичко беше готово, в полупразното помещение се понесе нежна позната мелодия. Какво беше това, наистина? Толкова близка и толкова далечна в същото време? Напразно се опитваше да изкопчи нещо от празното, замаяно от виното съзнание. По-хубаво да не мисли. Но мислеше. И най-сетне нещо просветна в пустотата — ами че „Солвейг“, разбира се! Може ли да се забрави „Солвейг“! Може ли да се забрави „Алказар“ с гирляндите, с тъмночервеното кадифе, със седефената арфа, извила грациозно шийката си. Руски цигани с балалайки, звън на китари, дръзките очи на певицата. Беше млад тогава, по кръглите закачалки висяха гълъбови офицерски пелерини, балтони с астраганени яки, яйцевидни бомбета. „Солвейг“!… Жълти нощи от лампените фенери, монотонен лай на кучета в центъра на града, купища от боклуци пред офицерския клуб. Нима е възможно да измине толкова дълъг път, без да го забележи? Като насън ли бе живял?… Какво бе останало от живота му освен куп пожълтели научни трудове, които никой никога повече няма да прелисти?… Тогава една вечер в „Алказар“… Но да не мисли за това, да не мисли. Той изпи още няколко глътки вино, които веднага слязоха в краката му.

Ресторантът бързо се изпълваше с хора. Гръмна целият оркестър, понесоха се протяжни цигански вопли, гръмко удари дайре, всичко млъкна. Тогава се извиси красив женски алт, малко дрезгав и престорено уморен. Ще се напие!… И какво от това? Никога през живота си не се беше напивал истински, светилата на науката не вършеха такива неща. Защо пък не ги вършеха?… За нищо! Науката остарява по-бързо от песните, мине не мине някое десетилетие, и започва да става смешна. Кой чете сега безкрайните научни трактати на Еразъм Ротердамски? Или пък на Дидро? Никой, дори най-отчаяните библиофили… Животът е по-силен от всичко, а песните може би са по-силни и от живота. „Алказар“ и певачките с грамадните златки обици, мъжете с лъскави корави мустаци, едва-едва укротени от щипците. Когато я видя за пръв път там, в „Алказар“, вече съвсем извехтял и износен, тя беше облечена в рокля с цвят на шарки на змийска кожа. Пред нея имаше само една висока кристална чаша с вино, което искреше слабо на светлината на полилеите.

Оркестърът най-сетне спря, настана кратък, пуст миг тишина, след който отново бръмнаха многоезичните разговори. Той неволно погледна към масата на влюбените и изтръпна. Те не правеха нищо, те просто се гледаха. В очите им имаше някаква нечовешка нежност и мъка, любов и мъка, сякаш бяха дошли тук направо от ада, за няколко часа може би, и щяха да се върнат отново там навеки разделени. Той ги гледаше едва ли не ужасен — от себе си, не от тях. В края на краищата може би така е по-добре, отколкото нищо. Кога за последен път й бе казал „не“? — Може би преди трийсет години. Дори адът е по-добър от пустотата и нищото и болката е за предпочитаме пред вледеняващата безчувственост. Той изпи последните няколко глътки от чашата си и погледна бутилката. Оставаше му приблизително още една трета. Мина келнерът и той си поръча кафе и салата от южни плодове. Келнерът се поклони вежливо и отмина. Да, доста добре си угаждаше за един безутешен вдовец, който така отчайващо бе ридал на нейното погребение.