Пристигнаха в Егер към обяд. Тънката облачна пелена се бе разтворила в небето, старият град блестеше от слънце. Настаниха се в хотела и веднага слязоха да обядват. Академикът се учуди колко леко го носеха краката му. И тая лекота сякаш идваше отвътре, от препълнените му с въздух дробове. Ирена вече го чакаше — тая странна жена като че ли не приличаше на никоя друга. Кога намираше време да се погрижи за всичко, включително и за тоалета си, той не разбираше. Сега нещо добро и шеговито проблясваше в очите й.

— Господин професоре, вие май че не вярвате в чудеса — каза тя. — И затова не вярвате и на детелината!

— А според вас какво значи чудо — запита той. — Нещо невероятно и свръхестествено?

— А защо не? Нима природата не е свръхестествена?

— Самото й име подсказва, че е най-естественото от всички естествени неща.

— Дори да е така! И все пак не може без чудеса, господин професоре, както не може и без надежди.

— А аз мога и без надежди, и без чудеса.

— Не, не вярвам! — отвърна тя. — Кажете ми, твърдо и безпрекословно ли вярвате, че някой ден ще умрете?

— А как иначе? — учуди се той.

— Съмнявам се! Вие естествено знаете, че ще умрете… И все пак не вярвате, в дъното на душата си, искам да кажа. Никой не вярва. Пък и аз не вярвам. Как така изведнъж светът ще остане без мен? Това абсолютно не е възможно! — завърши тя със съвсем сериозен глас.

Той едва забележимо се усмихна.

— Що се отнася до вас — непременно сте права. И на мен ми е трудно да си представя светът без вас.

— Аз не се шегувам.

— Знам — каза той.

В тоя миг дойде келнерът и им поднесе листа. Ирена веднага пъхна носа си в неговите гланцирани страници, може би беше мъничко късогледа.

— Наистина ли имате това — попита тя едва ли не възбудено. — Супа от опашки на раци?

— Да, госпожо! — отвърна с достойнство келнерът.

— По холандски?

— Да, госпожо.

— И вие твърдите, че на света не стават чудеса? — обърна се тя към академика. — Има чудеса, разбира се!

Късно следобед те разгледаха старините на града. Но оживлението на Ирена да му разкаже хубавите стари легенди, свързани още с борбата срещу турските нашественици, не срещна кой знае какво съчувствие. Академикът слушаше невнимателно, погледът му се рееше в далечината, където нямаше нищо освен няколко бели крави на едри черни петна. Кравите си пасяха спокойно и делово и това му се струваше много по-интересно от крепостните стени, по които преди много векове бе дрънчало оръжието. Доста отдавна тон бе загубил всякакъв интерес към вещите, които, го окръжаваха, дори към красивите и изящни вещи. Топа бяха вече неща от друг свят, от който бавно се оттегляше. Той инстинктивно чувствуваше, че трябва Да скъса всички връзки с тях, ако иска да изчезне без болка.

— На вас май че не ви е интересно — обади се най-сетне огорчено Ирена.

— Не ми е интересно! — призна си той.

— Ами тогава да отидем да вечеряме.

Вечеряха в една от старинните винарски изби па града. Вътре беше много хладно, миришеше силно на бъчви, оцет и стеаринови свещи, които мигаха с бледа светлина в полумрака на помещението. Първото нещо, което видяха, бе някакъв исполин с бял колосан нагръдник под коприната на реверите и с още по-бяла коса. Както трябваше да се очаква, в ръката си държеше голям стакан с тъмно вино, което тъкмо оглеждаше на слабата светлина. Още трима души имаше на масата, старинна и яка като самия него, но те просто не се забелязваха.

— Това е лорд Уелч — каза тихо Ирена.

— Кой Уелч, философът?

— Той същият… Казват, че пиел по половин бъчва на ден.

Тъкмо се готвеха да подминат масата, и от нея стана някакъв невзрачен млад човек с оредели зъби.

— Ако искате, заповядайте на нашата маса — покани ги той. — Тъкмо ще си правим компания.

Ирена погледна колебливо към академика — предложението явно не я въодушеви.

— Нямам нищо против — отвърна Урумов. Уелч си е Уелч…

Те тръгнаха към масата, Ирена запита тихо на унгарски:

— Вярно ли е, че налита?

— Като носорог — отвърна нехайно младежът с лошите зъби.

— Затова ли ме покани?… За да му завъртя тука някои плесник?

— Ако го направиш — роб ще ти стана! — заяви въодушевено младежът. — За цял живот!

Когато ги представиха, Уелч стана прав, леко изпъчил мощните си гърди. Изглеждаше напомпан като автомобилна гума, главно със самочувствие. Това не подхождаше много на титлата му, освен ако я бе получил съвсем наскоро. Другият от възрастните мъже се оказа някакъв световен нумизматик, швед по народност. Тая професия му подхождаше, мършавият му профил като че ли бе изрязан върху стара римска монета.

— Знаете ли, госпожо, че приличате ужасно на третата ми жена — каза Уелч, като оглеждаше доста безцеремонно Ирена.

— Чудесно! — отвърна Ирена. — Да се смятам ли в безопасност?

— Напълно! — каза философът с известна горчивина. — Тя беше испанка. И се разделихме, когато счупи в главата ми една китайска фарфорова ваза от деветия век.

— А главата ви? — полюбопитствува нумизматикът.

— Главата — нищо! Но вазата струваше няколко хиляди лири, честна дума ви казвам. А стана просто на прах.