— Вуйчо, нека играем с открити карти — каза младежът. — При твоята научна работа, при всички опити не си ли имал предвид именно тая хипотеза?

— Това не е хипотеза. А само едно предположение, една възможност, която трябва да се провери.

— Значи, правилно съм те разбрал! — отвърна младежът удовлетворено.

— Не, не си ме разбрал правилно! — каза рязко академикът. — А не се ли запита защо сам аз никъде не съм писал подобно нещо?

— Разбира се, че съм се питал… Но не можах да намеря никакъв разумен отговор.

— Защото си млад и нахален. А отговорът е съвсем ясен. Ако това е вярно, ще предизвика истинска революция в биологията…

— Ами точно така! — съгласи се доволно младежът.

— А не е така!… Не може да се говори за толкова сериозни неща без достатъчно доказателства.

— Но, вуйчо, аз съм ги взел от твоите собствени научни трудове. Макар че толкова си се пазил да не наречеш нещата директно.

Тук младежът внезапно се разпали. Всъщност само неговата хипотеза може да обясни какво означава понятието канцерогенно вещество. И какво общо има то с вируса? Разберем ли тая механика на отношения между жива и мъртва природа, тогава ще разберем всичко. Тука структурата вече не е форма, а друго лице на същината.

— Браво — измърмори вуйчо му.

Сашо го погледна внимателно — не, не се шегуваше. Тогава не му оставаше нищо, освен да кове докрай желязото. В крайна сметка „Простори“ е литературно, а не научно списание. В литературно списание човек може да фантазира, колкото си иска, стига в основата да лежат действителни или възможни факти. Та нали сам той го бе посъветвал да погледне по-широко, по-писателски на темата.

— Всъщност само това те оправдава — съгласи се неохотно академикът. — Но представи си, че някой мой колега прочете статията. Нали ще ме попита на какво основание съм стигнал до такива крайни възгледи? Аз какво да му кажа? Че се занимавам с научна фантастика?

— Ще му кажеш, че това е обикновена работна хипотеза.

— Слушай, мойто момче, в съвременната наука вече никой не си служи с хипотези. Сега се борави само със строго доказани научни факти.

— Толкова по-зле… Не можеш да събираш фактите по всички възможни посоки, все нещо трябва да имаш предвид… Та макар да е измишльотина.

Вуйчо му се понамръщи.

— Един учен не може да бръщолеви измишльотини.

— А защо пък трябва да се държи като сляп само във фактите? Понякога и въображението помага… Според мен най-големият изобретател от миналия век не е Едисон… а Жул Верн.

Тоя аргумент подействува много по-силно, отколкото Сашо очакваше. Академикът махна с ръка.

— Е, разбира се, нищо страшно не е станало. Дума повече, дума по-малко — не е от особено значение. Къде е майка ти?

— Ето че забравих да ти кажа… Ще закъснее днес.

— Значи, трябва да се справяме сами с кафето… Ти можеш ли?

— Разбира се! — отвърна учудено младежът. — Колко му е на едно кафе…

Академикът много хареса кафето. Докато го пиеха бавно, Сашо внимателно се похвали, че е защитил успешно дипломната си работа. Вуйчо му прие това като нещо съвсем естествено, дори не полюбопитствува за подробности.

— А сега какво мислиш да правиш? — попита той.

И с това сам влезе в клопката.

— Ами да работя като твой помощник.

Каза го малко шеговито, но погледът му беше съвсем сериозен. И имаше усещането, че вуйчо му едва забележимо трепна, след това го изгледа от главата до петите, сякаш не бе го виждал от месеци.

— Не ти ли се струва, че е малко неудобно — запита той.

— Кое му е неудобното?

— Ами директорът да назначи при себе си своя племенник.

— Аз съм първенец на випуска, вуйчо… И имам право на избор. — Той се усмихна. — Ти трябва май да се чувствуваш поласкан, че избрах именно тебе…

— Разбира се, че съм поласкан… — измърмори вуйчо му. — И все пак не е ли по-добре да те пратя в института на Лазаров?

— Вуйчо, аз не се интересувам от морфология. Аз се интересувам от твоите проблеми.

— Това е така… И все пак…

Вуйчо му неохотно млъкна, виждаше се, че тоя разговор му е крайно неприятен.

— Не разбирам защо са тия скрупули! — каза Сашо обидено. — Работата трябва да се гледа по същина… Ако съм подходящ за тая работа, какво значение има кой ми е вуйчо?

— Все пак става дума за сериозни принципи, мойто момче… Ако не се спазват — всички учреждения и институти ще се задръстят с бездарници.

Младежът се замисли дълбоко.

— Добре, вуйчо, все едно, че не сме говорили нищо — каза той сухо.

В бюфета на ректората беше много задушно, тежко миришеше на влага и канална вода. Група хлапаци бяха застанали точно на входа, разчесваха брадите си в някакъв празен спор. („И все пак Ретфорд не е Нюман — дочу той. — Нюман си е Нюман, Нюман е мъж.“) Нюман може да е мъж, но те какви мъже са с тия пилешки плешки и гуреливи очи? Брандо! — изкряка друг, докато той си пробиваше път с лакти. Вътре Сашо се огледа — над раменете, над невчесаните коси — и най-сетне я зърна. Разговаряше с някакъв пелтек и го подръпваше разсеяно за копчето на ямурлука, като го гледаше внимателно в устата, сякаш ронеше оттам не думи, а бисери. Но щом го видя, Криста мигновено заряза кавалера си.