— Какво търсиш тук, момченце? — попита човекът гласно.

О, колко добре разбирам сега неговото удивление!… Пред себе си той виждаше същество, съвсем подобно на него и все пак различно. Наистина по ръст в очите му аз приличах на тъничко стройно момченце. В това, разбира се, нямаше нищо чудно, но не мога да си представя как е възприел тогава лицето ми — кръгло и оранжево, без нито един косъм на гладката като полирано дърво глава.

— Не съм момченце! — отговорих аз също така с гласа си. — Аз съм човек… Аз съм човек от друга планета.

Много добре знаех, че той няма да разбере думите ми. Все пак аз се надявах, че ще възприеме мислите и ще ги превърне в образи. Човекът ме погледна съсредоточено.

— Моля, повторете! — каза той тихо и сериозно.

Аз повторих бавно същата фраза. Тоя път човекът ме разбра, зениците му се разшириха още повече.

— Как от друга планета? — каза той с недоумение. — Как сте попаднали тук!

Отдъхнах си. Очевидно директният телепатичен разговор, без външен посредник, беше известен на хората от тая планета.

— Не знам дали ще ме разберете — отвърнах аз. — Аз не съм прилетял тук с космичен кораб… Аз съм преодолял пространството чрез неговото унищожение… Може би знеате нещо за постигането на нула пространство?

— Да, разбира се…

— И си служите с него? — трепнах аз.

— Засега само при лабораторни условия.

— Но това е отлично! — възкликнах аз развълнуван. — Това съвсем не е малко!…

Човекът не сваляше от мен своите любопитни очи. Колкото и да изглеждаше странно това, което говорех, външността ми го потвърждаваше напълно.

— Но защо стоите там? — каза човекът. — Елате тук, не се плашете от мен…

Аз доверчиво приближих. Все още се намирах в това весело опиянено състояние на духа, което не разбирах.

— Вие сте първият човек, когото срещам на тая планета — казах аз.

— Тъй ли?… Наистина съм поласкана…

— Вие сте жена? — попитах аз учуден.

— А вие какво си помислихте? — усмихна се тя.

— О, моля да ме извините — казах аз сконфузено. — У нас наистина външната разлика между мъжа и жената е едва забележима… И все пак не е любезно да се прави такава грешка.

— И у нас също… Но вие сте мъж, предполагам?

— Да, разбира се — отвърнах аз. — Не бива да очаквате, че на такава опасна разходка ще пратим за пръв път жена.

— Как се казвате? — запита тя.

— Казвам се Лен.

Моята събеседница весело се разсмя.

— Наистина интересно! — отвърна тя. — А аз се казвам Лена!… Наистина интересно!…

Лена ме погледна с хубавите си дълбоки очи и отново попита:

— А къде се намира вашата планета?

— Трудно ми е да ви обясня… Освен ако ми покажете някой звезден атлас.

— Да, разбира се — каза Лена. — Елате с мен…

Естествено, нашият разговор беше доста бавен, с повтаряне на думи и цели изречения, но все пак се разбирахме. Тя ми направи път и аз влязох в нейния дом. Един поглед ми беше достатъчен да разбера, че техните малки, смешни домове са наредени с повече вкус от нашите. Дори визиоекранът, който заемаше едната стена, преливаше в красиви метални отблясъци. Тя ми даде атласа, но не беше толкова лесно да се справя с него. Както трябваше да се очаква, трите най-вътрешни планети на нашата система липсваха на картата, но Дриа съществуваше — мъничка, безименна планетка, наречена с първата буква на някаква тяхна древна азбука.

— Ето това е Дриа — казах аз. — А как наричате вашата планета?

— Земя — отвърна тя.

Това беше наистина интересно — Дриа също не е име, а означава земя — твърдината, върху която са живели през хилядолетията нашите деди. Докато й обяснявах това, погледът ми попадна върху някакъв доста познат на вид предмет върху стената.

— Това е календар? — попитах аз.

Да, това наистина беше календар, но аз разбрах тяхната земна година едва когато ми обясни системата на цифрите. Всъщност тая система е съвсем като нашата, само че ние означаваме с различен знак всички цифри до сто. Все пак годината ми се видя съвсем малка като брой — 2680-а. Аз запитах.

— Всъщност това е условно леточисление — отвърна тя, — което ние наричаме нова ера… Но и това название е условно. Нашата истинска нова ера е започнала много по-късно — когато назряха условията да се премахнат обществените класи…

— Значи, и вие сте минали този кошмарен период? — усмихнах се аз. — С кървави войни и революции?

Тя ме погледна някак особено.

— Да, той наистина е кошмарен — отвърна тя. — И все пак ние не се срамуваме от него. Напротив, непрекъснато се връщаме натам, защото е бил пълен и с героични подвизи…