Сеймур сякаш не ме чу, погледна часовника си.

— Трябва да вървя при Толя — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мене?

— Не.

— Защо? — Сеймур се обърна и ме погледна учудено.

— Не знам… Все ми се струва, че тая болест е заразителна…

— Но не и за теб — отвърна уверено Сеймур. — В никакъв случай. Просто няма причини.

Може би наистина е така. И все пак не ми се ходеше. Струваше ми се съвсем безсмислено. Бях ходил при него три или четири пъти и винаги излизах от стаята му необикновено потиснат, с някакво непознато за мен тягостно чувство.

— Хайде, Сим! — каза той меко. — Хайде да вървим… Все пак вие сте си приятели… Това ще му подействува по-добре, отколкото някои хапчета…

Станахме мълчаливо и тръгнахме. Вървяхме бавно по тясната пътека между свежата жилава трева, която навярно само на мен не ми вдъхваше отвращение. Тук всички се движеха бавно, макар и да не съзнаваха. Вървяха бавно и малко отпуснато, не се оглеждаха, никога не се обръщаха назад. Това все още не ме дразнеше, даже се радвах, че не ме дразни. Иначе може би щях да стана и аз като другите. Не вървяхме дълго. Скоро се изправихме пред изящния блок, в който живее Толя. Знаех, че е направен от суперлеки материали, толкова леки, че ако по някоя невероятна причина домът изведнъж се срутеше, никой нямаше да загине под развалините му. Толя живееше на четвъртия етаж, в стая, мебелирана като ловджийска хижа. Поне така казваха. Никога не бях виждал ловджийска хижа на тоя свят, може би никога нямаше и да видя. Но имаше там и дървен гредоред, и камина, и еленови рога, и къси ножове, и дори прастара ловджийска пушка с ония — как се казваха? — барутни патрони. Но, разбира се, всичко беше изкуствено, от най-гадни синтетични материали, всичко освен може би пушката. Асансьорът почти мигновено спря на етажа, ние слязохме. Бледосинкав коридор, бяла лакирана врата. И на вратата — като на всичките — само един-единствен скромен надпис — Анатолий Викторов. Ключалката беше автоматична, но аз знаех, че има дръжка само отвън — отвътре тя много отдава нямаше ни ключ, ни дръжка.

Толя лежеше на своя широк диван, покрит с изкуствена меча кожа. Беше скулест и много мургав — от облъчванията с кварцова лампа, разбира се, косата му беше ленено светла. Имаше много хубави, ясни сини очи, сега доста угаснали. Като ни видя, той дори не помръдна, само в тях се появи някакъв едва зебележим блясък. Миналия път, когато бях при него, дори тоя блясък не съществуваше и те изглеждаха съвсем като мъртви. Навярно и Сеймур веднага бе забелязал това, надали можеше нещо на тоя свят да се изплъзне от погледа му. Ние стояхме двамата прави сред стаята, гледахме го и не помръдвахме. Много ми се искаше да му се усмихна насърчително, но нямах сили. Пък и да имах, сигурно не бих го сторил. Никога не правех пред него нещо, преди да го е направил Сеймур. Така се бяхме уговорили още първия път.

— Седнете! — покани ни тихо Толя.

Ние седнахме на ниските трикраки столчета — дяволски неудобни за дългите ми крака. Толя въздъхна и се загледа безучастно в дървения таван. Както очаквах, Джек не бързаше да заговори.

— Как си, Толя? — запита най-сетне Сеймур.

— Добре — отвърна равнодушно Толя.

— Да, виждам, че си добре! — каза Сеймур. — Днес си много по-добре… И аз много се радвам, че е така…

Но Толя дори не помръдна от мястото си, все тъй безучастно зяпаше в дървения таван.

— Искаш ли да ти дам храна?

— Не! — в гласа му прозвуча истинско отвращение.

— Защо?

— Ти много добре знаеш защо… Просто не мога да я приема…

— А не искаш ли все пак да опиташ?

— Не!…

— Тогава, Толя, ще бъда принуден да те приспя… И да те храним изкуствено… Виждаш ми се вече съвсем в края на твоите физически сили…

Едва сега Толя обърна глава и ни погледна. Бях готов да се закълна, че нещо уплашено имаше в тоя миг в очите му.

— Нали сам каза, че сега съм добре?!

— Да, виждам… Но аз знам защо си добре… Защото най-сетне си взел решение…

Толя мълча дълго, после запита:

— Какво решение?

— Ти си взел решение да се убиеш… Няма нужда ни да отричаш, ни да го потвърждаваш… Зная, че е така… И защо?… Наистина защо, като сме толкова близко…

— До какво сме близко?

— Как до какво?… До целта…

— Ти си глупав! — отвърна Толя с отвращение. — Ти не знаеш какво значи цел.

— А ти знаеш ли? — запита спокойно Сеймур.

— Аз знам само това, което някой ден всички ще разберат… Че не може да има цел… Никога, никъде, никаква…

Толя сякаш се бе събудил от някакъв сън, сега гласът му, отслабнал от дългото гладуване, звучеше едва ли не пискливо.

— Добре, добре! — каза Сеймур. — Това е много по-добре, отколкото съм очаквал… И знаеш ли кое е най-хубавото? — Сеймур просто впи в своята нещастна жертва спокойните си сиви очи. — Това е, че се вълнуваш… Ако знаеше, че наистина не съществува цел, изобщо нямаше да се вълнуваш…

— Аз не се вълнувам!… Аз се дразня!… — отвърна Толя троснато.

— И така да е!… Но то е почти едно и също… А сега, Толя, ще ти кажа какво точно те дразни… Ти се дразниш не от липсата на цели изобщо. А от нашата обща цел… Която смяташ за празна, безнадеждна и глупава… И искаш със своята смърт да ни отмъстиш… Или да ни накажеш…

— Не тебе!… А цялото ваше човечество!… Чието съществуване е изобщо някакво идиотско недоразумение.

— Така, така! — зарадва се Сеймур. — Много добре, Толя!… Може би няма да те приспя… Защото вече наистина имаш цел… Макар и да ни накажеш…

И все тъй не го изпускаше от погледа си, сякаш искаше да го хипнотизира. Но Толя вече не гледаше в него.

— Това не е никаква цел — отвърна мрачно той. — Това е просто ликвидиране на мнимите цели…

— Да, да — може би си прав! — каза Сеймур. — Но аз все си мисля, че няма да го направиш… Щом нещата стоят така… Защото, драги приятелю, ти не си глупав човек… И много добре знаеш, че дори в пълната безсмислица има някаква вътрешна логика… Ти няма да го направиш, докато и ние не разберем, че целта ни е била глупава и фалшива… Все едно да се сърдиш на Джемини… За това, че се старае да ти измисли най-пикантната и най-съблазнителната храна…