Знаех, че допреди стотина години учените все още много сериозно се занимаваха с проблемите на анабиозата. Но практически се бяха получили незадоволителни резултати. Постепенно интересът към анабиозата съвсем отпаднал. И причина за това съвсем не са били само неуспехите. Просто са стигнали до заключението, че анабиозата няма сериозно практическо приложение. Та кой глупак ще се съгласи да проспи такъв голям къс от живота си, когато през това време би могъл да живее, да мисли, да знае. Когато би могъл просто да гледа, та макар и бездънната пустош на космоса. Сега разбирам, че те просто са надценили възможностите на човешката воля или на човешката душевност. Проблемът в действителност е по-сериозен. Но самонадеяният и всесилен човек тогава е мислел по тоя начин. Животът е над всичко и е просто безумно да го съкращаваш, макар и с временна смърт.

Все пак по мое време медицината беше достигнала до някои състояния на временна летаргия, макар и не съвсем безвредна по същество. Допускаха се човешки летаргии най-много в срок до една година. Но по нашия вътрешен устав това се предвиждаше само в случаи на особени болестни състояния — психически разстройства например. Бях чел, макар и по-късно, техния списък, споменаваше се там нещо и за дълбоката меланхолия. Много особена и много странна ми се струваше тая дума и в същото време привлекателна. Тя криеше за мене някакъв непознат и загадъчен свят. Макар и момче, добре разбирах, че не съм способен за такива усещания. И все пак те с нещичко ме привличаха. Дори се чувствувах донякъде недостоен за тях. Може би меланхолията приличаше по нещо на любовта?… Но по-дълбока и по-силна от нея?… Надали!… Любовта, така или иначе, ако съдех по книгите, беше израз или състояние на висше човешко щастие. И все пак много ми се искаше за час-два да изпадна в такова състояние…

Меланхолия!… Хубаво!…

След няколко дни Сеймур ме намери в атлетическата зала. Тоя вече зрял, шейсет и пет годишен мъж с отлична фигура бе много добър хърделист, успяваше понякога да затрудни даже и мене. Макар и атлетичен, той изглеждаше твърде лек, мършавите му стройни крака го улесняваха. Имаше при това великолепна техника и скачаше препятствията по-добре от мене. Но за четиристотинметровата дистанция явно не му достигаха сили, накрая аз се наложих с лекота.

Когато тръгнахме към душовете, гледах го едва ли не със завист. Дишаше така спокойно и леко, сякаш не бе тренирал близо час. Усещах, че има да ми каже нещо, но не бързах да го запитам. Все пак след толкова дълга дружба бях научил доста от тайните на неговата наука. Винаги е опасно да се говори много откровено с тия дяволи, те започват да четат в душата ти, както се чете някоя позната и скучна книга. Но не знам дали подозираше, че и аз попрочитах нещичко в него.

— Толя иска да те види! — каза той най-сетне.

— Мен?… Защо?

— Не знам.

— Не може да не знаеш! — възразих шеговито.

— Наистина не знам… И няма начин да знам… Той прие най-умната тактика за себе си — престана изобщо да разговаря с мене… Просто мълчи, гледа ме иронично… Само днес едва промърмори: „Искам да видя Сим!“…

— Странно! Би трябвало да знае, че в края на краищата ще ти разкажа всичко…

— Така е — кимна той. — И все пак го поиска…

— Приятно ми е да те видя веднъж затруднен — рекох с едва доловими нотки на злорадство.

— Защо веднъж?… Винаги! — отвърна той просто.

Взехме по един смесен душ, настроението му видимо се поправи.

— А всъщност не изглежда зле — продължи той внезапно нашия разговор. — Днес дори прие за пръв път малко храна…

— Той не е болен от херметизъм! Това е пристъп на меланхолия…

— Не знам! Не ми се иска…

Той беше прав. Пристъпите от меланхолия обикновено имаха много по-тежки последици.

— Вие, славяните, сте ми много по-трудни. Опитвал съм се да изучавам Достоевски… И напразно съм си губил времето… Или хората в оная епоха са били с по-сложна душевност, или Достоевски е бил някакъв психопат.

Неволно се усмихнах.

— А ако можеше да те види, знаеш ли какво пък той би си помислил?… Че си някакъв човек-машина!…

— Искаш да кажеш, че на мен ми липсва душевен живот? — запита Сеймур подозрително…

— Е, не, разбира се… Но все пак чувствата не са категории… Много повече приличат на облаци, да речем… Постоянно си менят формите…

— Започнаха и децата да ме учат! — измърмори Сеймур недоволно.

Бяхме излезли навън. И Безсонов ни беше приготвил изненада. Сега се движехме по „Шанз-Елизе“ — такъв, какъвто е бил навярно през средата на двайсетия век. Беше вечер, светеха блестящи витрини, по широкото платно на булеварда се червенееха в безкрайни редици стоп-светлините на ония вонящи коли — как се наричаха? — ах, да, автомобили… Безсонов, разбира се, не беше изсмукал тоя пейзаж из пръстите си — той наистина съществуваше на Земята. По това време по всички континенти имаше най-малко стотина такива „резервати“ — Червеният площад, почти половината Рим, част от старинния Лондон и още много други исторически забележителности, възстановени и консервирани от различни епохи. Но Сеймур дори не се огледа. Моята бележка го беше доста потиснала.

— В края на краищата аз съм учен — каза той. — Не мога да боравя с облаци… Трябва все пак по някакъв начин да ги класифицирам…

— Може! — усмихнах се аз. — Но малко по-внимателно.

— Колко внимателно?… Все пак трябва да има някакви закономерности… Не може всяко явление да бъде отделен закон.

— Защо?… На „Аякс“ не е толкова страшно… В края на краищата ние сме шепа хора…

— Шепа, но каква? — изсумтя той недоволно.

— По-добре ми кажи как да се държа с Толя.

— Да, точно това исках да те предупредя! — кимна той. — Като с напълно нормален човек… Без никаква деликатност… Или пък снизхождение.