— Поне до момента, в който попаднах в квартирата. Или малко преди това.

— Помните ли кога сте взели финския нож?

— Да, помня, разбира се.

— Тогава обяснете ми защо взехте ножа? И изобщо защо се въоръжихте, преди да отидете на рождения ден…

Неси мълчеше.

— На рожден ден се носят цветя, а не ръждясали ножове.

— На тоя въпрос ми е трудно да отговоря! — отвърна Неси. — Но в мен по някакъв необясним начин се вмъкна мисълта, че нещо застрашава Рени… Че трябва да й се притека на помощ в случай на нужда.

Именно на тая част на протокола особено много наблягаха психиатрите, когато доказваха, че психозата всъщност е почнала по-рано. Всеки знае, че ендогенните психози започват с подозрителност и мании за преследване. Знаеше го и следователят, но беше длъжен да продължи по същата посока.

— Съгласете се, но това не е никакво обяснение! — каза той.

— Тя беше в опасност! — малко раздразнено отвърна Неси.

— В каква опасност?

— Не знам… Може би се страхувах да не я отвлече реката.

— Коя река?

Но Неси замълча, не отговори. Това бе всъщност единственият въпрос, на който не бе отговорил.

Това е всъщност най-важната част от многообемното следствено дело. Имаше освен това много снимки, скици, свидетелски показания. Оцелелите младежи твърдяха без никакъв лош умисъл, че Неси им се видял „малко особен“, че се „оглеждал подозрително“, сякаш търсел някакъв определен враждебен човек в компанията. Всъщност това е всичко. Така че спокойно можем да се върнем към историята такава, каквато ние я знаем, въз основа на нашите данни и наблюдения. И въз основа на нашите опити да проникнем в същността на проблема. Защото фактът, че в момента на извършване на престъплението Неси е бил невменяем, т.е. луд, не прави цялата тая история случайна или безсмислена. Защо в момента на психозата Неси не е брал рози например? Защо не е възседнал коня на Царя Освободител? Защо не е започнал да крещи оттам, че е гений. Или презрително да е плювал върху минувачите. Защо е убил!… Ето на тоя въпрос трябва да отговорим.

Както вече казахме, в лудницата Неси постепенно се възстанови. Но тук медицинските наблюдения няма да ни бъдат полезни. Ще споменен само, че отначало Неси отказвал всякакви срещи с външни хора. Не пожелал да се види с баща си, отказал и на Фани. На шестнайсетия ден от постъпването му в лудницата тя го потърсила втори път. И ето че тогава Неси най-неочаквано се съгласил.

Срещата се състоя в кабинета на главния лекар, всъщност доста мизерен, каквито са, кажи-речи, всички кабинети от тоя род. Първа дойде Фани, не седна, остана права, дълбоко изтръпнала в себе си, но пълна с решителност. Огледа се с отвращение, дълбоко съзнаваше, че не бива да се докосва до нито един от тия овехтели предмети, колкото и да изглеждаха стерилно чисти. Ако някога сте ходили в лудница, навярно сте забелязали, че и вие сте се пазели от вещите, сякаш са заразни. Толкова голям и необясним е страхът на хората от психическите заболявания. Не са прави, разбира се. Това сме пак ние, хората, само че в друг разрез, с друга логика и други измерения. Но Фани зъзнеше вътрешно. За кураж погледна към прозореца, но и тая гледка с нищо не я поощри. Денят бе есенен, сив, само в далечината се виждаха няколко пожълтели дървета с превити от вятъра върхове.

Точно тогава въведоха Неси. Изглеждаше доста отслабнал, бледен и тъжен. Само погледът му бе все така спокоен и ясен, сякаш не бяха се струпали толкова страшни беди на главата му. Дори дрехите му бяха много прилични, дори изискани, ако не се смята липсата на колан и връзка. Те се гледаха дълго, без да помръднат, после Фани запита:

— Кажи ми, Неси, приятно ли ти е, че ме виждаш?

— Да, Фани! — отвърна Неси.

Фани усети искреността в тона му, в миг като че ли някаква сълза блесна в очите й.

— Благодаря ти! — каза, тя тихо. — Да седнем, Неси!

Двамата седнаха, доста близко един срещу друг на двата корави лекарски стола.

— Кажи ми защо го направи, Неси?

Той едва доловимо трепна.

— Ти единствена на тоя свят знаеш!

— Вярно е — каза Фани сломено. — Аз ли ти го подсказах?

— Не, успокой се. Ако за това си дошла.

— Кажи ми го още веднъж! — каза тя горещо. — Много те моля!

— Това, което ти ми предложи, не беше човешко, Фани… А аз навярно съм искал да събудя човешкото в себе си.

— Неси, Неси! — каза горчиво Фани. — Моето беше поне съвсем безвредно.

— Не беше безвредно! — възрази Неси сухо.

— Може би. Но не беше и страшно. А ти събуди в себе си някакъв звяр! Ужасен звяр! — добави тя отчаяно.

Неси сякаш не я чу. Остана известно време неподвижен и безизразен, после каза:

— Ето че и ти не ме разбираш!… Аз просто исках да бъда като другите — щастлив и нещастен, груб и нежен, добър и лош. Това не е ли мое право?

— Да, миличък, да…

— А отде да знам, че ще събудя звяр у себе си? Нито съм го създавал, нито съм подозирал съществуването му. Просто съм искал да събудя човека в себе си.

— Събуди ли го?

— Не, Фани! — отвърна Неси. — И все пак не съм същият… Сега поне знам какво ми е липсвало.

— А ако все пак някой ден това се случи?

— Не бива! възкликна Неси. Сега не бих могъл да го понеса.

Те мълчаха известно време. Фани гледаше с втренчен, нетрепкащ поглед през прозореца. Не виждаше нищо. Нямаше какво да се гледа. Само вятърът все така превиваше леко далечните върхове на дърветата.

— Искам да направя нещо за теб, Неси. Колкото и да е дребно. Искам да ти помогна!