— Благодаря отново, Луде, наистина съм…

Той се усмихна и сви рамене.

— Няма проблеми, Нормен, а сега тръгвай.

— Между другото… — засмя се той, след като тя направи няколко крачки към изхода. — Ако всичко отиде по дяволите, ще ми трябва нова работа и в такъв случай очаквай да ти се обадя…

Три минути бърза разходка беше всичко необходимо, за да стигне до входа за персонала.

Допря картата до четеца на въртящата се бариера, като умишлено я държеше наопаки, за да не види никой, че отпред стоеше снимката на Луде.

Пазачът я погледна набързо и кимна, като я разпозна.

Премина първата пречка.

Тя продължи по отворения стъклен тунел между сградите, вдигнала високо глава и опитвайки се да изглежда като че беше напът към съвсем обикновен работен ден. Не трябваше да е особено трудно, все пак беше работила тук до зимата. Чисто теоретично все още беше назначена в Службата за сигурност, така че разликата не беше голяма.

И въпреки това се чувстваше като чужд човек — някой, който не си беше у дома тук. Не можеше да се сдържи да не поглежда към сферите на камерите по тавана и правеше всичко по силите си да стои колкото се може по-далеч от тях.

Зави надясно, надолу по дълъг, боядисан в жълто коридор. В дъното спря пред широка стоманена врата с малка бяла табелка.

Приближи картата на Луде към четеца.

Чу се изпиукване, но нищо не се случи. Мамка му!

Тя опита отново, този път по-бавно.

Ново изпиукване и този път ключалката започна да бръмчи.

Спокойно, Нормен!

Тя влезе в малка рецепция. Леко встрани от бюрото седеше възрастен, набит мъж с прическа тип Робии Худ. Закрепен за стената телевизор показваше конно надбягване и мъжът направи раздразнена гримаса, когато бе принуден да отдели поглед от екрана.

— Здрасти, Сюне — викна тя пресилено сърдечно. — Не, не, стой си, ще се оправя — продължи тя, щом мъжът понечи вяло да се изправи. — Само ще проверя една конфискация от миналата седмица.

— Добре — измърмори набитият и остави туловището си да потъне обратно в стола. — Запиши се…

Той махна с ръка към рецепцията, прехвърляйки в същото време вниманието си към телевизионния екран.

Ребека придърпа към себе си книгата за посетители и надраска нечетлива отметка на мястото за име.

— Готово!

Без да вдига поглед от телевизора, Сюнесон вдигна ръка и натисна копчето над бюрото си. Вратата вдясно от Ребека избръмча и секунди по-късно тя се намираше в голям и просторен склад с редици метални рафтове.

Бяха минали няколко години, откакто беше идвала тук за последно, и тя направи няколко крачки напред, опитвайки се да се ориентира. Във всеки случай миризмата беше точно такава, каквато си я спомняше — на хладен въздух, примесен с хартия и боядисан бетон. На няколко метра встрани до едната стена имаше служебен компютър и тя се забърза към него.

Извади картата на Рунеберг и я напъха в малката кутия до клавиатурата. После въведе бързо неговото потребителско име и парола.

Пясъчният часовник, който се виждаше на монитора, се завъртя веднъж, след което базата данни се отвори.

Хенрих Петершон написа тя в полето за търсене по име, а на долния ред въведе рождената му дата.

Натисна „търси“ и часовникът се завъртя веднъж, после пак.

Ребека се огледа, но в голямото помещение нямаше никакви хора.

Чуваше от разстояние звуците от телевизора на Сюнесон. Пясъчният часовник изчезна и беше заменен от лентичка текст:

Складът беше по-голям, отколкото си беше мислила, и и отне няколко минути да се ориентира.

Главният коридор минаваше покрай едната външна стена, а от него се разклоняваха по-малки коридорчета към различните секции.

Секция пет се намираше в далечния край на помещението, където светлината беше значително по-приглушена, отколкото при входа.

Едва всяка втора лампа беше светната и тя предположи, че някъде имаше ключ, който да се погрижи за това, но нямаше достатъчно време да го търси.

Огромните рафтове около нея се издигаха чак до тавана и почти всеки беше претъпкан с големи кафяви кашони, които поглъщаха още повече от и без това слабата светлина.

Най-долу на пода имаше палети, пълни с предмети, твърде обемисти, за да се поберат в кутиите, и по пътя към съответната секция измежду конфискуваните вещи тя успя да мерне мебели, макари за кабели и част от нещо, което приличаше на бронзова скулптура.