Хайдамаци

Без край, без начало — тук всичко минава.

Къде то отива? Отде е дошло?

Ни глупав, ни мъдър днес отговор дава.

Едно цъфва... Сякаш не е и било —

отива си друго, увяхва, изтлява

и вятърът пръсва праха му в степта.

А както по-рано — пак слънце изгрява

и ясни звездици трептят над света,

и ти, бледолики, в небето излезнал,

отново поемаш във нощния мрак,

оглеждаш се в извори, в морските бездни

надничаш спокоен и светиш си пак

тъй, както във дни вавилонски си светил

и както ще светиш и над синовете ни...

О месец безсмъртен! Обичам си аз

като с брат, с сестрица — с тебе да говоря,

да ти пея песни, що нашепваш ти.

Какво, посъветвай, с тъгата да сторя?

Аз не съм самотен в мисли и мечти,

но де да ги дяна — моите дечица?

С мен да ги зария? Грешно е: душици...

А може по-леко да е на душата

на оня свят — ако прочетат словата,

що така горещо тук изплака тя

и с това ридание мина по света...

О, не ще зария песните в земята!

Виж, небето синьо няма, няма край.

Тъй — нему подобна — без край е душата.

Но къде ще иде? Празна дума — рай...

Аз искам да помнят на тоз свят за нея —

безславен е тежко да легнеш в пръстта.

Момичета мили! Помнете я! Тя

обичаше песни за вази да пее

и съдбата ваша да оплаква с глас.

Спете, деца, докле слънцето изгрее,

а пък аз ще търся атаман за вас.

Деца мои, хайдамаци!

Свят широк — тръгнете

и късмета си в живота

сами си търсете.

Деца мои малолетни,

синове, не зная,

кой вас тука като майка

ще ви приласкае?

Орли мои, полетете

вий към Украина —

дори беда да ви срещне,

не ще е в чужбина.

Ще се найде някой блага

дума да ви каже.

А тук... а тук... тежко, мили!

Да ви пуснат даже

в къщи — пак ще се надсмеят;

тука са такива:

слънцето дори — и него

поглеждат накриво:

«Не оттам изгрява, думат,

и не така свети;

ето как е правилното...»

Що да правиш, клети?

Слушай! Може би е вярно,

че не тъй изгрява,

както в книгите са чели,

слънцето тъдява...

А какво за вас ще кажат?

Що да лицемерят.

Ще ви се посмеят, после —

хайде под миндеря:

«Нека там лежат, додето

баща им не стане

да разкаже по нашему

за своите хетмани.

А той, щур човек, разказва

с мъртви думи, хули,

и, там някакъв Ярема

води ни — в цървули...

Глупчо, глупчо! Май, изглежда,

малко са ги били!

От казаци, от хетмани —

високи могили —

друго нищо не остана.

Че и те — разрити...

А той иска да слушаме

как пеят слепците.

Чуй — напразно се стараеш!

Ако искаш гроша

да докопаш, пък и слава —

пей ни за Матрьоша,

за Параша, радост наша,

за паркет и шпори —

а не дрънкай тия думи:

«Грае сине море» —

и сам плачеш, а след тебе и

твоите голтаци.»

Мъдреци! Благодаря ви!

Знам, не сте глупаци.

Топъл е кожухът, ала

шит е не за мене.

И словата ви са с глупост,

с лъжа подплатени.

Викайте си и крещете

вие без умора —

няма аз да ви послушам.

Вий сте умни хора —

аз съм глупав; сам-самичък

край своята къща

ще си пея и ще плача,

като дете също.

Щом запея — заиграват

морските простори,

степ чернее, могилата

с ветреца, говори.

Щом запея — могилата

разкрий се дълбоко

и се носят запорожци

по степта широка.

Атаманите-красавци

скачат на конете...

И реве, бушува Днепър

между бреговете —

полудели, нещо страшно

разказват вълните.

Аз послушам, затъгувам,

па старите питам:

«Защо, бащи, тъгувате?»