и се чудят вси:

там на всеки стълб

знатен туз виси!

Ой ти, лют народ!

Ой ти, Питерград!

Но защо ли пак

топове гърмят?

Зад морето — гръм.

Зад града — гърмеж.

Разбери го ти,

душо, както щеш!

Работи безчет

случиха се там.

Пея ви за тях,

както аз си знам.

Душо радостна,

весели се ти!

Дай съветска власт

на мужиците!

Офицерчето,

подпоручика,

го претрепаха

вчера в ГубЧеКа.

Викна «Яблоко»,

канара матрос:

«Чака ви пердах

по-голям от тоз!»

Лазят из Украйна

белолапите.

Чува нашият мужик

лоши работи.

Той е дал сърце

на Съветите.

Но прииждат в строй

пак проклетите.

И го мразят те

кръвно с гняв голям.

И Деникин с тях,

и Врангел там.

И сдушил се с тях

от Сибирско чак,

вълчи отряди

праща им Колчак.

Ах, рибки мои,

дребни костички!

Малчугани селски мои

още простички!

Няма да ви купят с грош

вас душманите!

Тръгнахте вий до един

с партизаните.

Все червени щикове

из полетата.

И бащите — там,

и — синчетата!

За едно се бий

тая ми войска:

да добий земя,

да оре така.

Че да звънва ръж,

че клас да даде

и колаче с точено

всеки да яде.

Как да не намразиш

мутрицата вражеска!?

Хей, разпели се на Дон —

песен, но не нашенска:

«Плават параходи

край пристанище.

С комунисти ще гостим

шараните.»

Ние пък за тях:

«Де се навирате?

Ще ви спипа ВеЧеКа —

изстиват ви дирите!»

От една беда

раснат три бели.

Пак над Питерград

нов гръм гърмоли.

Никой не разбра

кой, защо гърми.

Трудов мой народ

ставай, не дреми!

Тръгнал е насам

Юденич с войска,

дето няма чет.

Бре, ами сега?

Бият и отпред,

бият и отзад.

Ой, народ ти клет!

Ой ти, Питерград!

Като рече: дъжд!

Дъжд-проливница.

Гизна, та изгни

ранна зимница.

Ни овес, ни ръж —

урожаят лош.

То не бе живот,

а в корема — нож.

Със села казашки

Дон се е накичил.

И вълкът ехиден плаче

с думи кукувичи.

Придумва Корнилов

казаците сбрани:

«Я с картечен шев гостете

всички партизани!

Към червените Деникин

иде като буна.