Изправих се на крака, поклащайки се леко и оглеждайки се глупаво наоколо, а Шери се надигна и застана до мен. Докосна рамото ми, изричайки нещо, и аз с облекчение чух гласа й, тъй като звънтящият шум в ушите ми бе леко отслабнал.

Погледнах отново към мястото на експлозията и видях странна и ужасяваща гледка. Някаква фигура на половин човек, останала без дрехи и без по-голямата част от кожата си, с прясно кървяща плът на полуоткъснатата при рамото ръка, поклащаща се до тялото, се надигаше от изкопа като ужасяващ призрак от гроба си.

Фигурата остана така достатъчно дълго, за да разпозная Мани Ресник. Струваше ми се невероятно, че е жив след подобен гибелен взрив, но на всичкото отгоре той тръгна към мен.

Пристъпваше крачка след крачка и идваше все по-наблизо, а аз стоях като вкаменен и не можех да помръдна. После видях, че е ослепял от разхвърчалия се пясък, който беше разкъсал очните му ябълки и одрал кожата на лицето му.

— О, Боже! О, Господи! — прошепна Шери до мен и гласът й прекъсна магията. Вдигнах автомата и откосът, който разкъса гърдите на Мани, беше по-скоро милостиня.

Когато Чъби дойде при мен, аз все още бях замаян, оглеждайки се наоколо сред създадената от нас касапница. Хвана ме за ръката и успях да го разбера, докато викаше:

— Добре ли си, Хари? — кимнах с глава и той продължи: — Лодката! Трябва да се погрижим за лодката!

Извърнах се към Шери:

— Иди в пещерата. Чакай ме там — и тя тръгна послушно.

— Да проверим първо ония там — промърморих към Чъби и двамата тръгнахме към купчината трупове около натрошената на парчета желязна каса. Всички бяха мъртви или съвсем скоро щяха да умрат.

Лорна Пейдж лежеше по гръб. Взривът беше отнесъл горните й дрехи и стройното й гладко тяло бе останало само по дантелено бельо, с парчета от зеления копринен костюм, висящи от китките и увити около разкъсаните й и все още кървящи крака.

Даже и след експлозията прическата й беше запазила лакираната си елегантност, с изключение на посипалия се като пудра фин бял пясък. Смъртта си бе направила ужасна шега с нея — късче от син лапис лазули, изхвърчало от касата със скъпоценностите след мощния взрив, беше се забило дълбоко в челото й. Камъчето беше се загнездило в черепа й също като окото на тигъра от златния трон.

Собствените й очи бяха затворени, докато третото скъпоценно око лъщеше срещу ми укорително.

— Всички са мъртви — изръмжа Чъби.

— Да, мъртви са — съгласих се аз и отместих погледа си от обезобразеното момиче. Установих с изненада, че не се чувствам победител, не изпитвам някакво удовлетворение от смъртта й, нито пък от начина, по който беше убита. Почувствах, че вкусът на отмъщението далеч не е сладък, а дори е твърде блудкав. Тръгнах след Чъби надолу към брега.

Все още се чувствах замаян от мощната експлозия и макар че ушите ми бяха вече почти наред, трябваше да полагам доста усилия, за да вървя в крак с Чъби. Въпреки че беше толкова едър, походката му беше съвсем лека.

Бях на десет крачки зад него, когато излезе от гората и се спря в началото на пясъчната ивица.

Лодката си лежеше там, където бяхме я оставили, но двамата моряци, оставени да пазят моторницата, сигурно бяха чули експлозията и бяха решили да не рискуват.

Двамата бяха вече на половината от разстоянието до катера и щом ни видяха, единият започна да стреля с автомата си към нас. Разстоянието беше прекалено голямо, надвишаващо далеч възможностите на оръжието, и ние изобщо не си сторихме труда да се прикрием. Но стрелбата привлече вниманието на останалите на борда моряци и видях, че трима от тях се впуснаха към скорострелното оръдие на носа на катера.

— Това вече е лошо — промърморих аз.

Първият изстрел мина високо и доста встрани, разбивайки се в палмите зад нас и обсипвайки стеблата им с парчета шрапнел.

Чъби и аз се върнахме бързо в горичката и се хвърлихме по очи зад пясъчния гребен на плажа.

— Ами сега? — попита Чъби.

— Просто ще изчакаме — отвърнах му аз и следващите два снаряда от скорострелното оръдие се разбиха нахалост в дърветата нависоко и далеч назад, но после настъпи кратко затишие и видях, че моряците започнаха да въртят оръдието.

Следващият снаряд вдигна висок изящен воден стълб в плитчините край лодката. Чъби нададе яростен рев като лъвица, чието малко е в опасност.

— Опитват се да потопят лодката ми! — ревна той, когато следващият снаряд се заби в пясъка на брега, вдигайки лека бяла пушилка.

— Дай ми пушката — сопнах му се аз и взех карабината от ръцете му, хвърляйки му късия „Калашников 47“ и сваляйки от рамото му ремъка на раничката. Стрелковите му умения не бяха достатъчни за онова, което трябваше да се направи.