Тя бе адресирана до: „МАНСЪН АП. 5 КЪРЗЪН СТРИЙТ 97 ЛОНДОН У. Т.“, а съобщението гласеше: „ДОГОВОРЪТ ПОДПИСАН ВРЪЩАНЕ ХИЙТРОУ БОАК ПОЛЕТ 316 СЪБОТА“. Нямаше подпис.

— Дики трябваше да прерови цялата си картотека, но намери снимка — подаде ми снимката с размери на пощенска картичка. На нея се виждаше Шери Норт, излегнала се на шезлонг върху терасата на хотела. Беше по бански и със слънчеви очила, но си личеше добре, че е тя.

— Благодаря ти, Марион — рекох аз, подавайки й банкнота от пет лири.

— О-хо, мистър Хари — усмихна се тя, докато пъхаше парите в сутиена си. — За толкова пари можете да си поискате от мен и други работи.

— Трябва да хвана самолета, миличка — целунах я по чипото носле и я плеснах по задника, докато слизаше от колата.

Чъби и Анджело дойдоха до летището. Чъби трябваше да се погрижи за пикапа. И тримата изглеждахме потиснати и си стиснахме непохватно ръцете при изхода за заминаващи пътници. Нямахме какво да си кажем, защото бяхме си казали всичко предишната вечер.

Когато турбовитловата машина се издигаше по посока на континента, успях да ги зърна, застанали един до друг на перилата на терасата.

В Найроби имах тричасов престой, преди да хвана полета на БОАК за Лондон. Изобщо не спах по време на дългия нощен полет. От много години не бях се прибирал в родината си — а сега се връщах, твърдо решен да си отмъстя. Много ми се искаше да си поговоря с Шери Норт.

Когато човек е напълно разорен, именно тогава трябва да си купи нова кола и костюм за сто лири. Придава си вид на преуспял в живота и хората са склонни да му вярват.

На летището се обръснах и се преоблякох, но вместо да наема „Хилман“, взех един „Крайслер“ от паркинга на „Херц“ пред летище Хийтроу, хвърлих сака си в багажника и поех към най-близката кръчма на „Къридж“.

Докато изучавах пътната карта, изядох двойна порция пай с шунка и яйца, придружена с халба бира „Къридж“. Толкова отдавна не бях идвал в Англия, че ми беше трудно да се оправя.

Тучните и подредени поля на Югоизточна Англия ми изглеждаха прекалено облагородени и зелени в сравнение с Малая и Африка, а есенното слънце — доста студено, след като бях привикнал на по-силни и по-безмилостни горещини, но пътуването с кола през хълмистата равнина към Брайтън беше приятно.

Паркирах крайслера на крайбрежния булевард срещу „Грандхотел“ и тръгнах пеша през лабиринта от тесни улички. Въпреки че сезонът си отиваше, наоколо бе пълно с туристи.

Трябваше ми почти цял час, за да открия адреса „Павилиън Аркейд“, който бях прочел така отдавна върху подводната шейна на Джими Норт. Уличката беше доста забутана зад някакъв покрит с павета двор и повечето от прозорците и вратите бяха със спуснати щори и плътно затворени.

Къщата с надписа „Норт Ъндъруотър Уърлд“ беше с лице към уличката. Тя също беше заключена, а единственият й прозорец бе със спуснати щори. Опитах се безуспешно да надникна край щорите, но вътре беше тъмно и реших да почукам на вратата. Не се чуваше никакъв звук отвътре и вече се готвех да си тръгна, когато забелязах върху пода квадратно парче картон, което някога е било залепено върху прозореца, но после се е отлепило и паднало. Извих акробатично врат и успях да разчета написаната на ръка табелка, която за щастие бе паднала с лицето нагоре: „За справки се обърнете към фирмата «Сийвю», улица «Даунърс Лейн», Фалмър, Съсекс.“ Върнах се при колата и извадих пътната карта от жабката.

Когато подкарах крайслера по тесните улички, започна да вали дъжд. Чистачките на предното стъкло глухо потропваха, помитайки струйките вода, а аз се взирах напрегнато в рано настъпилия вечерен здрач.

На два пъти сбърках пътя, но най-после открих портата в гъстия жив плет. На прикованата върху нея табела беше написано: „НОРТ СИЙВЮ 7 “ и бях сигурен, че при ясно време, ако се обърна с лице на юг, вероятно ще видя Атлантическия океан.

Подкарах по алеята край живия плет и навлязох в павирания двор на стара двуетажна къща от червени тухли, с вградени в стените дъбови греди и обрасъл в зелен мъх дървен покрив. На долния етаж светеше лампа.

Паркирах крайслера и с вдигната срещу вятъра и дъжда яка тръгнах през двора към вратата на кухнята. Потропах и някой се запъти да ми отвори. Резетата изскърцаха и горната половина на яката врата се разтвори, придържана от верига. Отвътре надникна някакво момиче.

Не ми направи никакво впечатление, защото бе облечена в провиснала синя моряшка блуза и бе висока девойка с рамене на плувкиня. Реших, че лицето й е доста обикновено — но същевременно и привлекателно.

Челото й бе гладко и високо, носът й бе дълъг, но не кокалест или пък закривен като клюн, а устните й — широко отворени в усмивка. На лицето й нямаше никакъв грим, а бледорозовата й кожа бе изпъстрена със ситни лунички по носа и бузите.

Косата й беше силно опъната назад и хваната в дебела плитка при врата. Тъмната й коса блестеше на светлината на лампата във всички оттенъци на черното, а подчертано извитите й вежди закриваха очите, които също ми се сториха черни, но когато светлината попадна върху тях, установих, че цветът им е също така наситено син, както водите на морското течение край Мозамбик, огрявани от лъчите на обедното слънце.

Въпреки бледата кожа външният й вид издаваше добро здраве. Бледата й кожа бе лъскава и еластична, което й придаваше някаква прозрачност и когато човек я наблюдаваше отблизо — както аз в същия миг, — струваше му се, че би могъл да надникне през повърхността към кипящата яркочервена кръв, пулсираща на топли вълни към шията и бузите. Тя докосна измъкналия се от плитката кичур коприненочерна коса, който се поклащаше на слепоочието й. Жестът ми хареса, защото издаваше, че е притеснена, и противоречеше на суровия израз на тъмносините й очи.