Двамата с Чъби се усамотихме, докато сглобявахме устройството, закрепвайки електрическите детонатори към ръчно изработените клеми, които бях запоил за целта.

Използването на силни експлозиви е много просто на теория, но на практика може да ти скъса нервите. Дори и идиот ще успее да свърже проводниците и да натисне ръчката, но когато се прави изискано, взривяването може да се превърне в изкуство.

Виждал съм средно голямо дърво да оцелява след взривяване с половин сандъче, загубвайки само листата и част от кората си — но с половин шашка мога да поваля същото дърво така точно, че то да падне напреки на шосе и да го блокира, без да пострада нито един лист от короната му. Считам себе си за доста добър майстор и бях научил Чъби на всичко, което знаех. Той попиваше обясненията ми някак си естествено, макар че никога не може да бъде признат за майстор, а докато усвояваше тънкостите, се радваше като дете. Чъби просто по природа обича да вдига във въздуха каквото и да е. Тананикаше си весело, докато работеше по детонаторите.

Застанахме на обичайното си място във вира няколко минути преди пладне и аз се гмурнах сам, въоръжен с пневматичен харпун „Немрод“, чиято бодлива стрела с кръстачка бях измислил и направил сам. Върхът й бе остър като игла, а първите шест инча бяха покрити с шипове. Двайсет и четири остри шипчета като на стрелите, използвани от племето батонка за лов на морски котки в река Замбези. Зад шиповете бях поставил четириинчова кръстачка, която пречи на жертвата да се плъзне по стрелата и да ме нападне, докато държа задния край. Под цевта на харпуна имаше ролка с двайсет фута синя найлонова корда, издържаща тегло от петстотин фунта.

Гмурнах се надолу към обраслия с корали корпус и се разположих удобно до амбразурата. Притворих очи за няколко секунди, за да привикна към сумрака, а после надникнах предпазливо в тъмния квадратен отвор, промушвайки напред цевта на харпуна.

Щом усети присъствието ми, свилата се на кълбо черна лъскава змиорка се размърда и размота дългото си тяло. Дръпна се назад, готова да нападне, оголвайки страховитите си неравни жълти зъби. Черните й очи блестяха като на котка, отразявайки процеждащата се слаба светлина.

Огромната стара пакостница беше дебела колкото прасеца ми и по-дълга от двете ми разперени ръце. Поклащащата се като грива гръбна перка бе щръкнала злобно и заплашително.

Приближавах се предпазливо, изчаквайки я да си обърне главата, за да се прицеля по-добре. Положението ми никак не беше безопасно, защото ако единственият ми изстрел отидеше нахалост, тя щеше да се нахвърли върху мен. Бях виждал уловена змиорка като нея да отхапва цели парчета от дървена лодка. Зъбите й като нищо щяха да разкъсат гумения костюм и плътта ми, стигайки чак до кокал.

Змиорката се поклащаше леко като раздразнена кобра, без да ме изпуска от поглед, а разстоянието бе доста голямо за точна стрелба. Изчаквах удобния миг и накрая тя се реши да нападне. Изду гуша и леко се изви встрани, заставайки в профил.

„Господи — помислих си аз, — някога го правех за развлечение“ и натиснах спусъка. Сгъстеният въздух изсъска свирепо, а буталото се плъзна чак до края на цевта, изхвърляйки стрелата. Тя описа дълга дъга, опъвайки кордата след себе си.

Бях се прицелил в тъмното, подобно на ухо петно в задната част на главата и я улучих на инч и половина по-високо и на два инча вдясно. Змиорката се замята бясно, гърчейки гъвкавото си тяло, което сякаш изпълни цялата амбразура. Пуснах харпуна, ритнах с крака и успях да хвана дръжката на стрелата. Тя подскачаше и трепереше в ръцете ми, тъй като змиорката беше увила якото си черно тяло около стрелата. Изтеглих я от скривалището й, дърпайки острието, чиито тънки шипове бяха се впили здраво в кожата и гъвкавите й мускули.

Устата й беше разтворена, сякаш надаваше безмълвен писък от ужас. Размота тялото си от стрелата и то се разлюля като подет от силен вятър вимпел.

Опашката й ме плесна през лицето, измествайки маската ми. Очите и носът ми се напълниха с вода, та трябваше да я наместя, преди да започна изкачването нагоре.

Тогава змиорката изви назад главата си под невъзможен ъгъл и захапа с грозно зейналата си уста стоманеното острие. Чух как зъбите й стържат и драскат върху метала и там, където бе захапала, лъснаха ярки сребристи драскотини.

Изплувах на повърхността, държейки високо плячката. Чух Шери да пищи от ужас, щом видя гърчещото се змиеподобно чудовище, а Чъби избоботи:

— Ела при татко, красавице — после се наведе, за да сграбчи стрелата и измъкне на борда змиорката. Пластмасовите му венци лъснаха в щастлива усмивка, защото месото на змиорките беше любимият деликатес на Чъби. Той постави шията й върху борда и с опитен замах отсече с рибарския си нож отведнъж грамадната глава, оставяйки я да падне във водата.

— Мис Шери — рече той, — ще видите колко е вкусна. Страшно ще ви хареса.

— Никога! — Шери потръпна от погнуса и се дръпна надалече от кървящия гърчещ се труп.

— Добре, деца мои, хайде да почваме с бомбичките.

Анджело беше приготвил мрежестата торба, а Шери се прехвърли през борда, готова за гмуркане. Беше взела изолирания проводник и докато се спускахме, тя го развиваше равномерно.

Насочих се направо към вече необитаемата амбразура и се вмъкнах в нея. Задната част на дулото на оръдието бе здраво притисната от проникналите корали.

Избрах две места, където да поставя зарядите. Искаше ми се да изместя оръдието встрани, за да го използвам като мощен лост, с който да откъртя отломък от вкаменения пласт. Взривеният в същия миг втори заряд щеше да пробие преградата от корали, закриваща входа към оръдейната палуба.