Мусон

Зората на осемнадесети век. В най-отдалечените кътчета на познатия свят, могъщата Източноиндийска търговска компания понася катастрофални загуби от пиратски набези.

След четиригодишно прекъсване изтъкнатият мореплавател сър Хал Кортни се готви за своето последно и най-опасно плаване — мисия на слава или смърт в името на Империята и Короната.

„Мусон“ е изключителният нов роман от серията „Кортни“: една повест за гняв и страсти, за мир и война. Напрегнато действие, романтична любов и приключения оформят съдбата на едно семейство.

Оставете се да ви понесе върху крилете си ураганът на повествованието. Това е „Мусон“… едно фантастично изживяване.

Уилбър Смит е един от ония еталони, по които се измерват постиженията на другите.

Трите момчета се изкачиха до параклиса по дерето, така че да не ги видят хората в голямата къща и конюшните. Том, най-големият, водеше както обикновено, а най-малкият го следваше по петите. Когато спря, при първия завой над селото, препирнята се поднови:

— Защо все аз трябва да съм котката, Том? Защо никога не ме вземаш долу?

— Защото си най-малък — отвърна с авторитетна безпрекословност Том, вперил взор в селцето под тях. От огнището на ковачницата се стелеше дим, а източният бриз плющеше в прането зад къщичката на вдовицата Евънс, но никъде не личеше и следа от човешко присъствие. По това време повечето мъже бяха из бащините му ниви, тъй като жътвата бе в разгара си, а жените които не жънеха редом с тях, работеха в голямата къща.

Том се усмихна доволен, предвкусвайки това, което предстоеше.

— Никой не ни видя. — Никой нямаше да ги обади на баща му.

— Не е честно. — Трудно се оправя човек с Дориан. Къдравата му и златиста коса се спускаше на челото, като на някакъв сърдит купидон. — Никога не ми даваш нищо да правя.

— А кой ти даде сокола си, миналата седмица? Аз. — Том се извърна към него — Кой ти позволи да стреляш вчера с мускет? Пак аз. Кой те остави да управляваш катера?

— Да, но…

— Не ми дакай! — озъби се Том. — Кой е капитан на тоя екипаж, в края на краищата?

— Ти! — Под тежкия поглед на по-големия брат, Дориан извърна зелените си очи. — Ама…

— Иди с Том, вместо мен, щом искаш — обади се Гай. — Аз ще бъда котката.

— Наистина ли, Гай? Ще го направиш ли? — Едва когато се усмихна, красотата му изгря с пълна сила, като слънчев лъч през облак.

Том се обърна към по-малкия си близнак:

— Не, няма да стане. Дори си е още бебе. Не може да дойде. Ще стои на покрива, да пази.

— Не съм бебе! — ядно викна Дориан. — Почти на единайсет съм.

— Като не си бебе, покажи ни косми по пишката! — предизвика го Том. Откакто неговите бяха поникнали, той ги приемаше като мерило за зрялост.

Дориан остави предизвикателството без внимание: не би могъл да противопостави даже розов пух срещу внушителната растителност на по-големия брат. Смени тактиката:

— Само ще наблюдавам, да знаеш.

— Да, ще наблюдаваш от покрива — приключи разпрата Том. — Хайде, ще закъснеем! — Той пое по стръмното дере.

Другите двама го последваха неохотно.

— Че кой изобщо може да дойде? — упорстваше Дориан. — Всички се заети. Даже и ние трябваше да помагаме.

— Черният Били може да се появи — отвърна Том, без да се обръща назад. Това име накара даже Дориан да замлъкне. Черният Били беше най-големият син на Кортни. Майка му, етиопската принцеса, сър Хал Кортни доведе от Африка, след първото си пътешествие в този мистичен континент. Царствената булка и цял кораб съкровища, заграбени от холандци и варвари, дадоха възможност на бащата да увеличи над два пъти площта на древното си имение и така да се нареди сред най-заможните люде в Девън, съперник дори на рода Гренвил.

Уилям Кортни, Черният Били, както го наричаха по-младите му полубратя, беше на двадесет и четири години — със седем по-възрастен от близнаците. Той беше умен, безскрупулен и някак си по вълчи красив. По-малките го ненавиждаха и с пълно основание се страхуваха от него. Само името му бе достатъчно да накара Дориан, да потръпне. Последната половин миля 1 изминаха безмълвно. Най-накрая оставиха дерето и се изкачиха по брега, за да спрат под клонестия дъб, на който, миналата пролет, бе свил гнездо ястреб-кокошкар.

Том се отпусна, с гръб опрян на ствола, за да си поеме дъх.

— Ако вятърът се задържи, утре можем да излезем в морето — обяви той, като свали шапка и обърса с ръкав потта от челото си. В шапката бе забучено паче перо, изтръгнато от първата птица в живота му, хваната със собствен сокол.

Том се огледа. От тук се виждаше почти половината от имението Кортни. Петнадесет хиляди акра 2 заоблени хълмове и стръмни долини, гори, пасища и пшенични поля, проснати надолу към крайбрежните скали, чак до пристанището. Гледката беше така позната, че Том не задържа поглед върху нея.

— Ще отида да проверя, дали пътят е чист — каза той и скочи на крака. Леко приведен, предпазливо доближи каменната ограда на черквата. Надникна над нея.

Параклисът беше издигнат от прадядо му, сър Чарлз, спечелил рицарския си сан, в служба на Добрата кралица Бес. Като неин морски капитан, той доблестно се бе сражавал срещу армадата на Филип Испански. Преди повече от сто години сър Чарлз бе издигнал този параклис в прослава на Бога и в памет на морската операция при Кале. Там бе заслужил сана си, там много испански галеони 3 бяха изтикани в пламъци на брега, а останалите изчезнаха в бурята, наречена от вицеадмирал Дрейк Господен вятър.