Платихме и излязохме навън в нощта.

— Можеш да ни се обадиш по всяко време — увери ме Ейнджъл. — На твое разположение сме.

Спряха си такси и след като изчезнаха от поглед, се върнах в ресторанта. Седнах на бара и си поръчах още една чаша вино. Замислих се за ловеца и дали всъщност не преследваше мен.

Част от мен наистина искаше той да дойде.

Пета глава

„Голямата изчезнала мечка“ е заведение в Портланд. Намира се на „Форест Авеню“, далеч от основния туристически поток край старото пристанище и на мястото му някога е бил бар „До дъно“. Тук са свирели неголеми оркестри, групи, които или се изкачват по стълбицата, или слизат, или пък са в застой и единственото важно за тях е да свирят пред относително многобройна публика, за предпочитане такава, която няма да започне да ги замерва с бутилки, когато от хитовете минат към някое ново парче.

Сценичното осветление още си стоеше в ресторантската част на заведението и създаваше впечатлението, че клиентите или са прелюдия към главното действие, или са самото главно действие. Освен това половината от сградата преди е била пекарна и в единайсет и половина, когато барът изпълнявал последните поръчки, заведението се изпълвало с уханието на топъл хляб, което пък предизвиквало мъчителен глад у клиентите тъкмо след затварянето на кухнята.

Когато собствениците на бара се сменили през 1979 година, той станал известен под името „Мечка гризли“, докато верига пицарии от западния бряг не възразила и не променили името на „Голямата изчезнала мечка“, което и бездруго е по-приятно. Освен на веселата атмосфера и на факта, че тук до късно сервираха хубава храна, славата на заведението се дължеше на избора на бира: винаги имахме 56 вида наливна бира, понякога стигаха дори до 60. Макар че барът се намираше в тиха част на града недалеч от кампуса на университета на Южен Мейн, той се бе сдобил със завидна репутация през годините и дори през лятото, което преди беше слаб сезон, вътре беше претъпкано.

Освен местни „Мечката“ привличаше ценители на бирата, повечето от които мъже, при това на определена възраст. Те не създаваха неприятности, не прекаляваха с пиенето и обичаха да разговарят най-много за хмел, за бурета и за някакви слабо известни пивоварни, за които дори част от барманите не бяха чували. Понякога появата на жена можеше да ги откъсне от конкретната им тема за разговор, но жени колкото щеш, а кога друг път ще имаш случай да седнеш до човек, който е опитвал бирата от всяка пивоварна в Портланд, щата Орегон, обаче не знае нищичко за Портланд в Мейн!

Работех като барман в „Мечката“ малко повече от четири месеца. Нямах неотложна нужда от пари, но въпреки това ми се струваше смислено да си намеря някаква работа, докато Ейми Прайс се бори за мен. Трябваше да издържам дъщеря си, макар че майка й не ме притискаше за пари. Понякога дори се питах дали всъщност Рейчъл не би предпочела да не съм част от живота на Сам, макар че не ми каза и дума, която да ме наведе на този извод. Можех да посещавам Сам във Върмонт, когато пожелая, стига да предупредях Рейчъл предварително. Въпреки това понякога изпитвах внезапна нужда да видя Сам (а, честно казано, и Рейчъл, защото нещата помежду ни бяха останали недовършени) и просто тръгвах към Бърлингтън. Подобни посещения не бяха предизвикали търкания помежду ни — само по някой неодобрителен поглед от страна на бащата на Рейчъл, защото двете със Сам живееха в съседната къща до тази на родителите й.

Двамата с Рейчъл бяхме спали няколко пъти след раздялата си, но нито един от двама ни не повдигна въпроса за сдобряване. Според мен то не бе възможно, не и сега, което не ми пречеше да я обичам. Все пак положението не можеше да продължава вечно. Отчуждавахме се все повече и повече. Всичко беше приключило, но все още нито аз, нито тя бяхме изрекли най-страшните думи.

Беше малко след четири в четвъртък следобед и в „Мечката“ беше спокойно. Е, относително спокойно. На бара седяха трима мъже. Двама бяха редовни клиенти, класически зимни типажи от Мейн с протрити ботуши, с кепета на „Сокс“ и с достатъчно пластове дрехи, че да се предпазят дори от втора ледникова епоха, докато някой не отвори бар в някоя пещера и не започне отново да прави бира. Казваха се Скоти и Фил. Обикновено с тях имаше още един тип, Дан, наричан също „Дан Мъжкаря“ или „Дани Момчето“, или, когато беше достатъчно далеч, за да не ги чува, „Дан Тъпака“. Днес обаче Дан го нямаше и на неговото място седеше един тип, който не беше редовен клиент, но явно сега, след като работех тук, щеше да стане такъв.

Което не бе непременно хубаво. Джаки Гарнър ми допадаше. Беше лоялен и смел, освен това си държеше езика зад зъбите относно нещата, които бе правил заради мен, обаче чарковете в главата му тракаха и не бях сигурен, че е съвсем с всичкия си.

Той беше единственият ми познат, посещавал военно училище вместо обикновена гимназия, защото му харесваше идеята да го учат да стреля, да намушква и да взривява. Освен това любопитното бе, че той беше единственият ми познат, изгонен от военно училище заради прекалено въодушевеното си отношение към стрелбата, намушкването и най-вече към взривяването — въодушевление, което го правеше потенциално опасен не само за враговете, но и за другарите му по оръжие. В крайна сметка армията бе намерила място за него в редиците си, но така и не бе успяла да му наложи контрол, затова нямаше как човек да не усети дискретната въздишка на облекчение, когато Джаки най-накрая бе освободен от военна служба като инвалид.

Още по-лошото бе това, че там, където ходеше Джаки, често ходеха и братята Тони и Поли Фулки, а в сравнение с тези пънове в човешки тела Джаки изглеждаше като Майка Тереза. Засега не бяха удостоявали „Мечката“ с присъствието си, но бе само въпрос на време. Все още не бях решил как да кажа на Дейв, че ще трябва да поръча да подсилят два стола специално за тях. Смятах, че когато той научи, че Фулки се канят да ни станат редовни клиенти, сигурно ще ме уволни. Или щеше да зареди оръжията и да се приготви за обсада.

— Дан няма ли го? — попитах Скоти.

— Ъ-ъ, пак е в болницата. Опасява се, че е шизофреник.

Връзваше се. Със сигурност беше някакъв „-ик“. Шизофреник вършеше работа, докато установят със сигурност какво му е.

— Още ли излиза с онова момиче? — попита Фил.

— Е, единият от него излиза — отговори Скоти и се засмя.

Фил се смръщи. Той не беше толкова умен като Скоти. Никога не гласуваше, защото твърдеше, че машините са прекалено сложни за него. Един от братята му, който в интелектуално отношение беше по-оскъдно надарен дори от Фил, се бе озовал в затвора, след като писал на криминалната хроника на една телевизия с молба да му уредят среща с някоя убийца.