Опита се да я задържи, но тя измъкна ръката си от неговата. Изправи се и се олюля на ниските си обувки.

— Не! — каза Емили. Рязко се извърна и дясната й ръка се провлачи зад тялото. Бутна чашата и тя се разби на парчета върху плочките. — Трябва да тръгвам. Не мога да остана тук.

Даниъл долови в гласа й нещо, от което сълзите му секнаха и погледът му се изостри.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Не мога да остана. Трябва да вървя.

По очите й личеше, че знае нещо. Даниъл го забеляза.

— Какво знаеш? — попита той. — Какво знаеш за случилото се с момчето ми?

Пресегна се към нея, но тя се дръпна. Чу жена си да казва нещо, но не го разбра. Цялото му внимание бе съсредоточено върху момичето. Очите й бяха станали огромни. Взираха се не в него, а към прозореца зад гърба му, където лицето й се отразяваше в стъклото. Изглеждаше объркана, сякаш отражението там не бе онова, което очакваше да види.

— Кажи ми — подкани я той. — Моля те.

Тя замълча, после тихо каза:

— Аз го предизвиках.

— Какво? Как?

— Аз съм прокълната. Нося лош късмет. Навсякъде ме следва.

Сега тя го погледна за пръв път и той потръпна. Каза си, че никога не е виждал такова отчаяние в очите на друго човешко същество, дори и в очите на жена си, когато й съобщи, че синът им е мъртъв, дори и в собствените си очи, когато се погледна в огледалото и видя там бащата на едно мъртво момче.

— Какво те следва?

От очите й се отрониха първите сълзи. Тя продължи да говори, но Даниъл усети, че момичето не забелязва присъствието им в стаята. Говореше на някой друг, може би на самата себе си.

— Нещо ме измъчва — каза тя, — някой ме измъчва, следва ме на всяка стъпка. Не ми дава покой. Не ме оставя на мира. Наранява хората, на които държа. Аз им го причинявам. Не го искам, но така става.

Даниъл бавно се доближи до нея.

— Еми — обърна се той към нея с нежното име, с което я наричаше синът му, — не те разбирам. Кой е този човек?

— Не знам — отговори тя, свела глава, — не знам.

Изпита желание да я прегърне, да я разтърси, да изкопчи информацията от нея. Не знаеше дали Емили говори за реален човек или за някакво въображаемо същество, за привидение, което бе създала, за да обясни собственото си страдание. Искаше тя да му обясни. Нещо неизвестно бе убило сина му. А ето че бившата му приятелка стоеше тук и твърдеше, че някой я следи. Даниъл се нуждаеше от обяснение.

Емили явно долови какво си мисли той, защото когато се опита да я хване, тя му се изплъзна.

— Не ме докосвай! — извика тя и яростта, с която изрече думите, го накара да й се подчини.

— Емили, трябва да ми обясниш какво говориш. Трябва да кажеш същото и на полицията.

Тя едва не се изсмя.

— Какво да им кажа? Че някой ме преследва ли? — Вече бе излязла в коридора и отстъпваше към вратата. — Съжалявам за случилото се с Боби, но няма да остана тук. То ме намери. Време е да се махна.

Ръката й напипа топката на вратата и я завъртя. Навън валеше сняг. Странното топло ухание бе секнало. Не след дълго ще затънат сред преспи и гробът на сина му ще зейне тъмен насред белотата като рана, докато спускат ковчега в земята.

Втурна се след Емили, когато тя се опита да избяга, но бе твърде бърза. Пръстите му докоснаха плата на ризата й, после той се спъна на стъпалото на верандата и тежко се стовари на колене. Когато се изправи, момичето вече тичаше към улицата. Опита се да я последва, но краката го боляха и бе замаян от падането. Облегна се на градинската порта с разкривено от болка и от безсилие лице, а съпругата му обгърна раменете му и му зададе въпроси, на които не можеше да отговори.

Даниъл се обади на полицията веднага щом се върна в къщата. Диспечерката записа името и телефонния му номер и обеща да предаде съобщението му на началника. Той й обясни, че е спешно, и настоя да му даде номера на мобилния телефон на Дашът, но жената го осведоми, че началникът е извън града и е наредил поне през тази нощ да не го безпокоят. На Даниъл не му оставаше друго, освен да й благодари и да затвори.

Началникът не му звънна през тази нощ, въпреки че диспечерката го бе осведомила за обаждането на Даниъл. Прекарваше си приятна семейна вечер на празненството по повод четирийсетия рожден ден на брат си и смяташе, че си го е заслужил. Не бе казал на Даниъл Фарадей и на съпругата му всичко, което знаеше. Същата сутрин един от хората му бе насочил вниманието на Дашът към долната част на ствола на дървото, към което беше завързан Боби Фарадей. Години наред хлапета, които си устройваха срещи там, бяха издълбавали инициалите си в кората и бяха превърнали дървото в паметник на любовта и на похотта, едновременно смъртен и безсмъртен.

Обаче в тъмната кора на дървото бе изрязано още нещо, при това неотдавна, ако се съди по цвета на оголената дървесина отдолу: знак, какъвто Дашът никога преди не беше виждал.

Той се погрижи да снимат знака и възнамеряваше да потърси консултация на следващия ден. Разбира се, възможно бе знакът да не значи нищо или да не е свързан с убийството на Фарадей, но наличието му на местопрестъплението го тревожеше. Дори по време на празненството, докато се опитваше да го прогони от мислите си, той все се връщаше и Дашът се ловеше, че го очертава по масата с влажен пръст, сякаш по този начин се опитваше да прозре смисъла му.