Надникна през вратата. Завесите не бяха дръпнати, но уличната лампа навън беше счупена и през тънкото перде се процеждаше само слаба лунна светлина, така че почти нищо не се виждаше. Бързо влезе вътре и тутакси разбра, че е допуснал грешка. Сенките се промениха и после вратата го удари силно и го събори. Докато се опитваше да насочи пистолета и да стреля, усети пареща болка в китките. Кожата му бе разпрана и сухожилията прерязани. Пистолетът падна на пода и кръвта от раната му го оплиска. Нещо го удари веднъж по темето, после още веднъж и докато губеше съзнание, му се стори, че вижда дълго плоско острие.

Когато се свести, лежеше по корем в кухнята, ръцете му бяха вързани на гърба, краката свити и вдигнати към задника и после вързани с въжето на ръцете му, за да не мърда. Усети студения въздух с голата си кожа, но не толкова силно като преди. Вратата на мазето отново бе затворена и сега студеният въздух влизаше само от процепа между вратата на кухнята и пода. Плочките обаче бяха ледени. Усети слабост. Ръцете и лицето му бяха изцапани с кръв, главата го болеше. Понечи да извика за помощ, но острие докосна бузата му. Фигурата до него беше толкова тиха, че дори не бе усетил присъствието й, преди да помръдне.

— Не — предупреди го мъжки глас, който не му беше познат.

— Какво искаш?

— Да поговорим.

— За какво?

— За Чарли Паркър. За баща му. За майка му.

Джими се бе раздвижил и кръвта от раната на главата му отново рукна. Потече в очите му и те го защипаха.

— Сам говори с него, ако искаш да разбереш нещо. Не съм виждал Чарли Паркър от години, откакто…

Онзи натика в устата му ябълка — толкова силно, че не можеше да я изплюе, нито пък да отхапе и да я изплюе. Вгледа се в лицето на нападателя и си каза, че никога не е виждал толкова тъмни и безмилостни очи. Пред очите му се показа парче счупено стъкло от чашата. Погледът на Джими се плъзна от него към знака, който, изглежда, бе дамгосан на ръката на мъжа, после отново към стъклото. Беше виждал този знак и преди и вече разбра с кого си има работа.

Анима. Ма…

Анмаел.

— Лъжеш. Ще ти покажа какво се случва на ченгета педали, които лъжат.

С едната си ръка Анмаел натисна врата на Джими и главата му надолу, а с другата мушна счупеното столче на чашата в кожата между лопатките му.

Джими изкрещя с ябълката в уста.

Трийсет и първа глава

Джими Галахър бе намерен от Есмералда, жената от Салвадор, която идваше да чисти къщата му два пъти седмично. Когато пристигна полицията, я завариха да плаче тихо, но иначе беше спокойна. У дома беше виждала мъртви хора и не изглеждаше шокирана. Въпреки това не можеше да спре да плаче за Джими, който винаги се държеше с нея внимателно и мило, беше забавен и й плащаше повече, а освен това й правеше подаръци за Коледа.

На мен ми каза Луис. Дойде в апартамента малко след девет сутринта. Историята вече бе стигнала до новините по радиото и по телевизията, макар че името на жертвата не бе потвърдено, но Луис много бързо беше разбрал, че става дума за Джими Галахър. Известно време не продумах. Не можех. Той беше запазил тайната от обич към баща ми и майка ми и, струва ми се, от объркана загриженост за мен. Джими бе най-верният от всички приятели на баща ми.

Свързах се със Сантос, детектива, който ме бе завел на „Хобарт Стрийт“ през нощта, когато бе намерено тялото на Мики Уолас.

— Беше грозна картина — каза той. — Някой доста си беше поиграл с него. Опитах да ти звънна, но телефонът ти беше изключен.

Съобщи ми, че трупът на Джими е откаран в съдебната патология в болницата „Кингс Каунти“ на „Кларксън Авеню“ и аз му предложих да се видим там.

Сантос пушеше навън, когато таксито спря пред моргата.

— Не е лесно да те открие човек — каза той. — Мобилния ли си изгуби?

— Нещо такова.

— Трябва да поговорим, след като приключим тук.

Хвърли фаса и аз го последвах вътре. Той и още един детектив на име Травис стояха от двете страни на тялото, докато служителят отметна чаршафа. Аз бях до Сантос. Той гледаше служителя. Травис гледаше мен.

Бяха почистили трупа, но по лицето и по горната част на тялото на Джими имаше множество прорезни рани. Един от разрезите на лявата му буза беше толкова дълбок, че сякаш зъбите му се виждаха отдолу.

— Обърнете го — нареди Травис.

— Ще ми помогнете ли? — помоли служителят. — Тежък е.

Травис беше сложил сини латексови ръкавици, Сантос също. Моите ръце бяха голи. Наблюдавах как тримата местят тежкото тяло на Джими, като го обръщат първо на една страна и после по корем.

На гърба му беше изрязана думата „хомо“. Някои от прорезите бяха по-назъбени от други, но всички бяха дълбоки. Сигурно е имало много кръв, много болка.

— Какво е използвал?

Отговори ми Сантос:

— Столчето на счупена чаша за вино за буквите и някакво острие за останалото. Не намерихме оръжие, но по черепа има странни рани.