— Какво искаш да кажеш, че Селин не го е направила? Ами всичко, което открих в Санта Круз?

— Като стана дума за това, надявам се, че си прекарал добре — отвърна Харди. — Би трябвало, за четиристотин долара. Какво струва четиристотин долара в Санта Круз?

Елиът каза сериозно:

— Мисля, че се возихме на влакчето в луна парка по сто и четирийсет пъти всеки. Но слушай, да се върнем на въпроса, на историята ми…

Харди го спря.

— Всичко, което си открил, е, че може да не е била там, нали така?

Елиът кимна.

— Намерил ли си нещо някъде, което да свидетелства, че е била на яхтата?

— Не.

— Попитай се сам защо ти звучи познато — на Харди не му беше особено приятно да измъква материала на Джеф изпод носа му, но вече не работеше в прокуратурата. — Виж, Джеф, можеш да се опиташ да накараш полицията да предприеме нещо относно това, но те няма да са ти особено благодарни. Опитах и знам. Оуен Неш причинява на всички в Палатата лошо главоболие. Имаш ли някакви причини да смяташ, че Селин го е направила, освен дето аз ти казах, че може да е тя?

Джеф повдигна рамене.

— Някой е излъгал за алибито си…

— Всички излъгаха за алибитата си в този случай. Или изглеждаше, че лъжат — той постави ръка на рамото на Джеф. — Нямам нищо против да се поровиш, Джеф, но кладенецът е сух. Това е просто още едно „може би“.

Елиът се завъртя към компютъра си, примижа на нещо и се обърна отново към Харди.

— Какво те накара да си промениш мнението? Имах впечатлението, че наистина смяташ, че тя го е направила.

Харди кръстоса крак върху крак.

— Това беше преди клиентът ми да бъде оправдан, Джеф. Ако трябваше да открия кой е убил Неш, за да отърва Фаулър, предполагам, че щях да продължа. Но сега… Анди не го е направил. Това беше главното.

— Не си ли любопитен?

Харди загадъчно отвърна:

— Не. Знам всичко, което трябва да знам.

— Не искаш да си усложняваш живота, така ли?

Харди кимна.

— Нещо такова.

На двайсет и първи декември Харди стоеше, гушнал Ребека в едната си ръка и с пакет в другата в пощата на Клемънт стрийт. Заради навалицата по Коледа беше чакал почти двайсет минути, преди да стигне до гишето.

Служителят взе пакетчето, кутийка с размери пет на седем сантиметра.

— Няма начин — каза той.

— Как така няма начин? — попита Харди.

— Коледа е бе, човек. Няма начин — погледна адреса. — Ако бях на твое място, лично щях да го доставя. Няма и половин километър. Ще стигнеш за петнайсет минути. Натам къщите си ги бива. Харесват ми, когато са осветени.

— Това не е коледен подарък — обясни Харди, — не е необходимо да стигне бързо.

— Вероятно няма да стигне до Нова година.

— Нищо. Няма значение.

Служителят разклати кутийката.

— Не е чупливо, нали? Прилича на ключове или нещо такова.

— Точно това е — отвърна Харди. — Някой си е загубил ключовете.

Прочете за това в деня, когато синът му, Винсънт, се роди. Все още беше в болницата „Сейнт Мери“, на върха на щастието. Бе прекарал нощта да помага на Франи да диша и да вика, да се напъва заедно с нея, докато почти на зазоряване главата се беше показала и после, пет минути по-късно, лекарят им каза, че си имат момче.

Франи бе дръпнала Харди в леглото до нея и лекарят беше поставил бебето помежду им. Гледаха учудено на живота, който бяха създали. Винсънт се гушкаше в двамата.

Същия следобед чичо Моузес доведе Ребека. Също така донесе и днешен вестник. След като Моузес си отиде, Франи заспа с Ребека в леглото и Харди започна да чете „Кроникъл“. На трета страница Джеф Елиът беше написал кратък материал, описващ смъртта на Селин Неш, „дъщерята на покойния финансист Оуен Неш“, намушкана с нож в един долнопробен хотел в „Тендърлойн“. Още нямаше заподозрени във връзка с убийството и се предполагаше, че жертвата, която бе проституирала в миналото, просто не беше случила с клиента. Харди затвори вестника. Навън, през прозореца на болничната стая, денят избледняваше в настъпващия здрач.

Малко по-късно донесоха Винсънт за кърмене. Харди разсеяно се усмихна на Франи, после отново погледна към спускащата се нощ.

— Добре ли си? — Франи даваше на бебето да суче, като се вглеждаше внимателно в него. — Какво има?

Харди се отърси от мислите си. Стана от стола и се приближи до леглото й. Като вдигна спящата Бек, се притисна към нея.

— Нищо. Просто света, там отвън, предполагам.

— Знаеш ли — отвърна тя, — онова не е света. Точно сега целият свят е събран на това легло.