Сега мирисът на солена вода вля нови сили в него. Да вървят по дяволите и Док и Драйсдейл — в костите си усещаше, че е попаднал на нещо и щеше да продължи по дирите му.

Помещението за охраната беше разположено в един четириъгълник от добре окосена трева на входа към пристана. Харди почука на отворената врата и влезе. Служителят беше около деветнайсетгодишен, облечен в зелена униформа, с картичка, на която се четеше „Том“. Той се изправи зад бюрото си, поставено зад нисък парапет.

— С какво мога да ви помогна?

Отдясно, през огромния прозорец Харди виждаше яхтите. Четири реда бели коледни лампички проблясваха над понтоните.

Той показа на момчето значката си на областен прокурор, която нито се издаваше от прокуратурата, нито беше официално одобрена. Беше се сдобил с нея от един магазин за униформи на Полуострова, като знаеше, че може да му послужи, особено пред хора, които не можеха да четат, но разбираха значението на значката. Попита момчето дали водят дневник за отплаването и пристигането на яхтите.

— Опитахме — отвърна то, — но повечето от хората тук обичат да идват и да си отиват, когато им скимне. Въпреки че, все пак, горе-долу знаем кой е излязъл в открито море.

— „Елоиз“ тук ли е сега?

— Разбира се. — Том погледна през прозореца и я посочи с пръст. Тя е онази ниска, десетметрова моторна яхта на кей номер две. На помръкващата светлина яхтата изглеждаше красива. — За последен път е излизала в събота.

— Събота ли? Г-н Нешвил ли я изкара?

Том повдигна рамене.

— Предполагам, но не съм го видял. Тя — „Елоиз“ — беше излязла, когато аз дойдох.

— Към колко часа беше това?

— Около обяд. Работя от дванайсет до осем.

— Някой друг застъпва ли после, след осем?

— Не. Затваряме до сутринта в шест. За какво е всичко това? Г-н Неш някакви проблеми ли има?

Харди му каза всичко, което всъщност знаеше.

— Изчезнал е. Ще бъде от полза да се разбере кой го е видял за последно.

Том прехапа бузата си, мислеше.

— Не смятам, че ще имате голям късмет тук. Хосе, момчето, което работи сутрин, каза, че вече била излязла, когато той дошъл.

— В шест сутринта?

Том повдигна рамене, искаше му се да е полезен. Харди можеше да се обзаложи, че нещо го тормозеше.

— Понякога Хосе малко закъснява — призна той най-накрая. — Но когато това се случи, винаги остава до по-късно, за да се реваншира.

Харди се пребори с чувството на отчаяние.

— До колко часа е останал в събота?

Том стана някак уклончив.

— Не знам точно. Три, три и половина, някъде там.

— Значи не е бил тук до седем или седем и половина?

Ново повдигане на рамене.

— Не знам със сигурност. И аз не съм бил.

Харди въздъхна тежко.

— Добре, както и да е, това няма нищо общо с Хосе. Мога ли да се кача и да огледам „Елоиз“?

Благодарен, че оставят темата за закъсненията на Хосе, Том тръсна глава.

— Разбира се. И без това днес няма много хора.

По пътя към яхтата Харди научи, че в яхтклуба охраната не била онова, което трябвало да бъде. Въпреки, че Том разполагал с оригинални ключове от всяка лодка и с ключ за портата на оградата, в действителност разни хора се промъквали непрекъснато заедно с гостите, а и собствениците забравяли да заключват портата след себе си, дори и яхтите си понякога. Кражбите не били често срещани, ала не били и непознати. Но какво можели да направят пазачите? Том и Хосе се опитвали, но в действителност нямали никаква власт. Щом като собствениците не се съобразявали със собствените си разпоредби, кой им бил виновен?

Отблизо „Елоиз“ беше дори още по-впечатляваща, отколкото бе изглеждала от помещението за охраната. С широк гик, вероятно около четири — четири и половина метра, завързана перпендикулярно на главния понтон — прекалено голяма, за да се вмести, до който и да е от кейовете. От техническа гледна точка яхтата беше кеч — две мачти, предна част и кърма. Щурвалът беше навътре в палубата, така че да няма опасност гикът на кърмата да удари кормчията по главата.

Ако отплуваше на мотор, дори и само при пет възела, пресметна Харди, нямаше да са й нужни и три минути по права линия, за да излезе извън вълнолома.

— Имаш ли нещо против да се кача за малко?

Вече беше прекалено тъмно, за да се различи кой знае колко от палубата — не, че Харди търсеше нещо конкретно. Междувременно, Том се запъти към вратата на кабината.

— Ето, какво ви казах. — Харди се приближи зад него. — Оставили са вратата отключена. Какво можем да направим?

— Откраднато ли е нещо? Може би трябва да провериш.

Беше толкова лесно, че Харди почти се почувства виновен, но не чак толкова, че да не последва Том надолу по стълбите към кабината.