_Помисли си дали да не изключи фурната. Щеше ли и тази вечер да поиска най-напред питието си? А какво да прави с вечерята? Би могла да я сервира на масата, но пък имаше опасност да изстине. Лари наистина не понасяше храната му да е студена._

_И, още по-лошо — би могъл да си помисли, че го кара да бърза. Последното, от което имаше нужда след дългия работен ден с пациентите, някой у дома да го кара да бърза._

_Проблемът бяха аспержите._

_Какво би станало, ако Лари влезе през вратата точно след една минута, седне веднага на масата и попита какво става с вечерята? Ако аспержите не са готови? Трябваше да се варят на пара точно деветдесет секунди — най-много от всичко Лари не понасяше подгизнали, размекнати аспержи. Може би, ако дойде и веднага седне на масата, би могла да се позабави, докато сервира останалото и аспержите ще могат да станат каквито трябва точно навреме._

_Беше малко рисковано, но все пак по-добре, отколкото да ги сложи да се приготвят веднага. Не биваше да разчита, че ще си дойде навреме и веднага ще седне на масата._

_По улицата нямаше и следа от колата му. Нямаше жива душа. Къде ли се бавеше? По дяволите! Отново прехапа устни._

_7:20. Изключи котлона с ориза. Той поне нямаше да изстине напълно, ако го оставеше затворен — и всяко зрънце беше отделно, точно както обичаше Лари._

_Увери се, че водата за аспержите е пред завиране — всичко зависеше от тях. Да са готови, за да ги сложи да се приготвят веднага, щом той се появи на вратата, дори щом го чуе. Затова водата трябваше да ври — иначе всичко щеше да отиде по дяволите._

_До 8:15 извади бъбреците от фурната, доля още няколко пъти вода за аспержите, добави масло на ориза, за да не се залепи, но вече нямаше никаква надежда. В 7:35 наля уискито на Лари и сложи лед. В 8:00 изля разредената напитка в умивалника._

_Чу стъпките по алеята навън. Колко се надяваше да е намерил място за паркиране наблизо! Понякога, ако се прибереш вкъщи късно, наоколо просто нямаше къде да оставиш колата си, а това винаги разваляше настроението му._

_Може би вечерята щеше да бъде спасена? Тя знаеше какво може да направи… ще му налее ново уиски, с нова бучка лед, ще го посрещне на вратата и ще го остави да си почине около двайсет минути, докато приготви нов ориз. Щеше да претопли бъбреците в микровълновата фурна на ниска температура и може би нямаше да изсъхнат прекалено. Аспержите нямаше да са проблем._

_Когато Лари отвори вратата, тя го посрещна с чашата уиски в ръка. Беше висок и хубав — с цепнатата си брадичка и все още младото си тяло, на четирийсет и една. Косата му не беше опадала — вълниста и дълга според модата. Италиански костюм, шарена вратовръзка и снежнобяла риза — вратовръзката може да е шарена, казваше той, стига цветовете да си подхождат. Мушна чашата в ръката му, целуна го по бузата, усмихна му се._

— _Къде беше?_

_Боже мили! Не искаше да каже това! Просто се изпусна и й се щеше да имаше как да вземе думите си назад._

— _Как така къде съм бил? Къде, според теб, съм бил?_

— _Исках да кажа… късно е. Помислих си… бях започнала да се тревожа._

— _Да се тревожиш? Хубава работа. — Сякаш едва сега забеляза чашата. — Какво е това?_

— _Уискито ти, Лари. Защо не седнеш малко… за да се съвземеш…_

— _Колко е часът? Знаеш, че като се прибера толкова късно, не обичам да пия преди вечеря. Бих предпочел да сложа малко храна в стомаха си._

— _Знам… но си помислих…_

— _Добре, помислила си си. Полагаш усилия и го оценявам. Само че умирам от глад. Хайде да седнем на масата и да се нахраним, какво ще кажеш?_

_Тя направи крачка назад — не много голяма, за да не прилича на отстъпление._

— _Вечерята ще е готова след няколко минути, скъпи._

_Лари я изгледа._

— _Как така след няколко минути? Прибирам се вкъщи и няма вечеря? Работя по цял ден и се оказва, че няма какво да ям?_

— _Лари, вечерята беше готова преди час. Не знаех, че ще се забавиш толкова и…_

— _Значи вече е късно, така ли? И аз развалих всичко… излиза, че аз съм виновен._

— _Не, Лари, не исках да кажа това. Просто трябва да я претопля. Защо не изпиеш уискито си? Ще е готово след минутка._

_Би могла да използва стария ориз. За щастие, не го бе изхвърлила. Можеше и да не забележи. Ако веднага сложи аспержите и претопли месото на малко по-висока температура, след около пет минути всичко ще е готово, може би и по-малко._

_Видя как челюстите му се стягат, как свива юмруци. Свива, отпуска, свива, отпуска. Направи уплашено крачка назад, после се овладя, усмихна му се._

— _Наистина. Само пет минутки. Няма да усетиш. Обещавам. Изпий си уискито с удоволствие._

_Той погледна надолу към чашата._

— _Не ме учи какво да правя, Джен, става ли? Пациентите ми и без това по цял ден ме засипват с мнения за неща, от които нямат никакво понятие. Съгласна ли си?_

— _Добре, Лари. Съжалявам._

_Той поклати глава._

— _И, моля те, престани да казваш за всичко, че съжаляваш._

— _Добре. — За малко щеше отново да каже, че съжалява, но млъкна точно навреме._

_Той отпи от уискито. Юмруците му престанаха да се свиват. Като че ли щеше да се размине._

_Опрощение._