„Харолд Грифин, известен строителен предприемач и филантроп, дълбоко съжалява за нещастния инцидент в морето, който отне живота на един самоотвержен обществен служител.“

Идея си нямаше дали Грцфин е филантроп, но звучеше по-добре от „богат пич, който строи гигантски курортни комплекси в екологично застрашени екосистеми“.

— Още няколко минути, народе — каза пилотът по микрофона.

Беше около четирийсетте с оредяла руса коса и изгоряло от слънцето лице. Носеше къси панталони за сафари и тъмносиня риза с еполети, говореше с британски акцент и се представи като Клайв Фоулс. Произнесе го като „Фоалс“. Беше поканил Боби да седне до него в пилотската кабина, която наричаше своята „вълшебна летяща лодка“, но момчето, което се срамуваше от непознати, му отказа. После предложи да отидат заедно да се гмуркат из рифовете, ако престоят им го позволява.

— Ако имате нужда от нещо, просто потърсете капитан Клайв — каза им той, докато се настаняваха по местата си. — Мистър Джи ми нареди да се погрижа добре за вас.

— Мистър Джи-старши или мистър Джи-младши?

— Има само един мистър Джи — отвърна Фоулс. — Той е шефът.

Сега, когато наближаваха Парадайз Кий, Стив погледна към Виктория. Явно не слушаше. Вместо това зяпаше през прозореца към морето и лекичко си се усмихваше сама на себе си.

— Вълнуваш ли се, че ще видиш най-готиното момче в Пайнкрест? — попита Стив.

— Спомняш ли си първото момиче, което си целунал?

— Сара Гроповиц. Прогимназията в Бийч Мидъл.

— Сещаш ли се понякога за нея?

— Само когато пращам чек на Обединението за граждански свободи. Председател е на Комитета за равни права на лесбийките.

Виктория се извърна да го погледне.

— Не е станала такава от целувките ми — защити се Стив.

— Не си ли допускал вероятността за евентуална причинно-следствена връзка?

— Акули! — извика Боби.

Може би цяла дузина акули се въртяха из плитчините и сянката на самолета се стрелкаше над тях. Е, защо пък не? Прелитаха над Шарк Ченъл* близо до Матекумбе Кий. Изведнъж две акули скочиха от водата.

[* Каналът на акулите. — Б.пр.]

— Делфините, чичо Стив! Двете тръгват след тях.

Лоша поличба, помисли си Стив точно когато Фоулс съобщи по микрофона:

— Парадайз Кийс право напред!

Право напред.

Стив се сети за Бен Стъбс. После си помисли за Виктория, която му се сърдеше за прегрешения, които той изобщо не разбираше. Спомни си и за баща си, който му беше ядосан просто защото се опитваше да му върне доброто име. Без да е сигурен вече в нищо и обзет от лошо предчувствие, Стив се опита да разбере какво точно се случва.

Защо Вик е толкова бясна?

Не беше ли обуздал своите навици, които накърняваха женската й чувствителност? Беше свел до минимум чесането, оригването и пърденето. Престана да представлява проститутки и от месеци не беше прекарвал цяла нощ в игра на покер в казино „Микосуки“. Не само това, ами подминаваше с лека ръка нейните лоши навици. Каза ли й нещо миналата седмица, когато използва самобръсначката му, за да си обръсне краката, и после я върна обратно на мястото й върху мивката с риск да го одере като с ръждясало мачете? Нито дума, освен „Ох!“. Написа секси поема за рождения й ден и вплете любовта й към тениса в последната строфа. Тя явно не оцени усилието, което се изискваше за намирането на рима на „Мартина Хингис“. Нима си мислеше, че думите са се пръкнали ей така в главата му: „кунилингус“ например.

Притисна лице до прозореца точно когато самолетът рязко се наклони и започна да се спуска. Островът изплува от водата като зелен мираж. По брега се виеше път с едно платно по частния виадукт между острова и южния Матекумбе Кий.

Хидропланът се насочи към едно заливче с формата на подкова откъм страната на Мексиканския залив. В далечния край имаше бетонен док, където щеше да е вързана „Форс мажор“, ако не се беше разбила на парчета при Сънсет Кий. До дока имаше пясъчен плаж, покрит с палми джуджета. Половин дузина бели чапли, които шляпаха из плитчините, се вдигнаха от рева на двигателя. Вълниста морава се издигаше от брега до редица австралийски борове, които ограждаха голяма триетажна дървена къща. Слънчевите батерии по покрива ослепително искряха на слънцето.

— Всички отзад закопчахте ли си коланите? — попита Фоулс по микрофона. — Здравата ще цопнем във водата.

Хидропланът беше на десетина метра от земята, когато мина през входа на залива, и Фоулс го приземи с обещаното мощно цопване. Прозорците се скриха зад талази вода. Самолетът мигновено забави ход, двете перки на крилата продължаваха да се въртят, хидропланът сега се беше превърнал в лодка, която пухтеше към брега.

— Добре дошли в Парадайз! — приветства ги пилотът. — Джуниър ще ви чака в… мамка му! Погледнете дясно на борд!

Стив вече гледаше през прозореца, така че улови цялата удивителна гледка. Може би не беше двойка делфини, които скачаха в тандем, астадо акули, тръгнали на лов. Беше по-впечатляващо и по-страховито. Без да знае защо, Стив усети, че гледката предвещава да окаже много по-голямо влияние върху живота му, отколкото чудесата на природата.

Мъж в изрязани черни плувки „Спийдо“ изскочи от водата, гладък и лъскав като балистична ракета. В едната ръка държеше омар, а с другата се хвана за понтона на хидроплана. С атлетична грация се повдигна нагоре и размаха ръка над главата си, пращайки ослепителна усмивка към люковете.