Преди Кориган да попита кога точно ще пристигне подкрепата, той чу характерното изсъскване на ракети въздух-земя. Част от секундата по-късно на мястото на вражеската картечница се разнесе серия силни експлозии.

Капитан Милт Гереро стоеше до своя набързо съоръден преден команден пост и с бинокъл за нощно виждане наблюдаваше другата страна на полето. Той и екипът му за управление бяха дошли с „Блекхоук“. Самият пост беше монтиран от специалния ескадрон от ВВС. Гереро наблюдаваше трите си взвода. Сто четирийсет и четири души, които тичаха по откритото поле. Дори с тежката си екипировка на гръб те можеха да стигнат до покрайнините на селото за пет минути. Ако се натъкнеха на съпротива, необходимото време щеше да се удвои и дори утрои, но командирът на ротата имаше готови планове за подобни случаи.

Първоначалният план на генерал Харли предвиждаше рейнджърите направо да се придвижат до позицията на Гърмяща змия едно и да обезопасят периметър за успешното изтегляне на „Делта“ и пленниците. Но след като проучи по-подробно целта и околния терен, Харли разработи още по-дързък план — акция, която напомняше повече на отчаяните битки на рейнджърите през Втората световна война. И без това бяха твърде далеч от целта, за да влязат в бой веднага, а и Харли не искаше да губи хора заради ограничените правила за употреба на сила.

За всеки американски офицер беше задължително охраната на силите да се проведе с едновременното запазване на живота на невинните цивилни. А тази задача беше доста трудна и коварна в почти всякакви бойни условия. Тук, в Югозападна Азия, разграничителната линия между невинния цивилен и въоръжения партизанин беше тънка и едва доловима. Буквално всички носеха някакво оръжие, дори малките момчета. Селянинът рядко беше просто селянин — безобиден и дружелюбно настроен. А това село беше крепост на „Ал Кайда“ и талибаните, транзитен пункт за контрабанда на хора и оръжия през границата. С прекараните в Афганистан оръжия убиваха американски войници. В селото нямаше и един възрастен човек, който да не е наясно с реалната ситуация.

Част от жестоката действителност на войната в този изпълнен с насилие и фанатизъм район бяха и децата, които след десетгодишна възраст също представляваха потенциална заплаха за командосите. Същото се отнасяше и за майките им. Ако не свършеха бързо, ако не удареха врага, преди да се опомни, скоро щяха да се окажат принудени да се сражават от къща в къща и от улица на улица. Срещу тях щеше да воюва опитен и превъзхождащ ги по численост противник, които не взимаше пленници. Ако се стигнеше до там, трябваше да повикат щурмови самолети A-10 „Уорхог“ и вероятно „Спууки“, които без съмнение щяха да причинят много повече жертви сред цивилните. Гереро беше възприел принципа на генерал Патън: сраженията и войните, които се водят бързо, решително и с брутална сила, в крайна сметка спасяват живота на мнозина. От опита си от Втората световна война Патън е знаел много добре какво сполетява войниците, принудени да водят улични боеве.

Загубата на невинни хора трябваше да се избегне по възможност, но не и с цената на живота на рейнджърите. Бързата и решителна употреба на сила в крайна сметка пак щеше да спаси живот. Именно капитан Гереро беше настоял за по-традиционни правила за влизане в бой. Всеки, който тичаше с оръжие в ръка, мъж, жена или дете, се смяташе за враждебен елемент и по него се откриваше огън. Всяка къща или постройка, използвана за водене на огън по американските сили, трябваше да бъде унищожена.

Такъв беше най-лошият сценарий и те се надяваха да го избегнат като отсеят плявата от просото. Гереро хранеше дълбоко уважение към генерал Харли, което граничеше с боготворене. Харли беше проучил врага, прочел бе историята на страната. Също така беше разговарял със съветски офицери, сражавали се в Афганистан. Генералът познаваше добре противника и имаше доста ясна представа как ще реагира, ако бъде нападнат изненадващо през нощта.

— Сър! — Един млад лейтенант се приближи до командира на ротата. — Минохвъргачният разчет е готов.

Част от гениалния план на Харли за нощната операция предвиждаше към двете 60-милиметрови минохвъргачки на капитана да бъдат добавени още няколко.

— Първа, втора и трета секции да открият баражен огън по южния край на селото. Четвърта и пета секции да координират огъня си с Гърмяща змия едно и да го питат къде да ударят. Шеста секция да стреля по останалите цели, като стрелбата им се коригира от челните наблюдатели.

Лейтенантът козирува, доволен, че планът не се е променил. Той и неговите минохвъргачни разчети хвърлиха доста труд, за да подготвят точните координати на буквално всяко кръстовище и потенциална цел в селото. Вече бяха установили контакт с един от челните наблюдатели от ВВС, който беше стигнал покрайнините на селото, и с един от стрелците от „Делта“ на покрива на сградата. Минохвъргачите горяха от нетърпение да демонстрират възможностите си. В съвместната работа с челните наблюдатели и балистичните компютри, те бяха в състояние да поразят прецизно цел с размерите на покрив на кола. Дванайсет от техните смъртоносни 60-милиметрови тръби бяха готови за бой. Към тях имаше достатъчно мини да се изравни цялото село със земята, ако е необходимо.

Кориган погледна към изкривената и горяща купчина метал, която преди малко едва не му пръсна главата. За да не повлияе огънят на зрението му през уреда за нощно виждане, той извърна поглед от останките и се зарече да почерпи пилотите на хеликоптера „Апачи“ по една студена бира.

— Гърмяща змия едно, тук Мустанг едно. Ще бъдем при теб след около трийсет минути, ще дойдем от запад. Имаш ли цели за нас?

Бяха „тюлените“, които наближаваха с бързоходните си бъгита. Страхотна новина за Кориган. Старши сержантът не беше привърженик на честния бой — с равни сили и равни правила. Той огледа улицата от двете страни. След като беше преминала ракетната атака на „Апачите“, противникът отново се мобилизираше за атака. Няколко куршума се забиха в земята пред Кориган и образуваха фонтанчета от кал и пръст. Той спокойно влезе в къщата.