— Дръж за ушите! — извика Мерко.

— Дръж я — казвам — ти! Аз ще подложа станока.

Той хвана овцата за ушите, а пък аз, вместо да сложа станока, ритнах го и мериносът захлупи овцата по закон божи.

Стори ми се грозно след тия галеници и милувки всичко да удари на... дърво.

Че като викна оня Мерко:

— Абе ти луд ли си или майтап си правиш! С една такава скачка ние можехме да опсеменим не една, а петдесет овце!

— Той — казвам — отново ще скочи.

— Да, но пак ще трябва да загрява! А гледай, че започва да се мръква.

— Ще загрява. Ти ако не загряваш, той загрява!

Наежи се Мерко:

— Какво искаш да кажеш? Я се изрази!

— Седни — казвам, — недей ми се пули в очите! Дай ми една цигара да подпаля и ще ти кажа..,. Само че поглеждай от време на време и коча!

— Защо ще го гледам, след дъжд — качулка?

— Точно сега е за гледане. Я кажи ми, какво прави сега кочът?

— Ближе овцата.

— Видя ли! Ако беше ти на негово място, триста пъти да си захъркал, а той, кавалерът, ближе й и благодари!

Засмя се Юмерът:

— Гледай за какво си се сетил!

— А ти, като гледаш всеки ден тия, кочовите сватби, не се ли сещаш никога за нищо?

— Сещал съм се — казва, — как не!

— За какво си се сещал? За дърво? Сещал се... Я ставай да организираме скачките, ей-сегичка ще се мръкне. И не си гледай пъпа, а внимавай коча какво работи и се учи!

Изведохме овцата, доведохме друга. Мислех си: „Това ще му е на коча втората сватба за днеска, та ще я претупа по-набързо!“ А то, брате, същата игра, същото целуване и сресване, същите метани, поклони, и хора!

Изтропахме и трета сватба, и четвърта, материал събрахме за опсеменяването не на петдесет, а на петстотин овце. Викам тогава на Мерко:

— Давай на коча да яде и да вървим да спим!

Подредихме овцете и легнахме. В колибата ми се стори много задушно, та легнахме навънка, под небето... Ама и небето беше тая вечер — джа-ам! Ококорили се звездиците, като че в роса окъпани, едни плахо-плахо попримигват, други — сериозни, светят и не шават, ровят в очите ти и питат:

— Как е, чичо Каньо, как е?

— Ами добре е...

— Добре, добре, ала можеше да е къде-е по-добре! Я си помисли!

— Стига съм мислил! Ще спя!

— Ще спиш, ама не можеш — реже ме право в очите най-високата и ясна звезда, — че ти е червива съвестта-а! Женен си четиридесет години, а я кажи, едно хоро изигра ли на жена си? Посегна ли да я погалиш поне веднъж? Да й пошепнеш в ухото една любовна дума, както си пошепнаха овцата и коча?

— Мерко!... Дай ми кибрита — казвам, — Ще запаля огън. Не ми се спи!

— Чудно нещо — каза Мерко, — и на мене не ми се спи...

— А на тебе какво ти е?

— Абе кораво ми е — кай, — повече сено май, че трябва да си,подложа!

— Сложи — казвам, — сложи! Една копа да подложиш, коравото ще си остане пак кораво, че това кораво, дето те гложди, не е отвън, а е отвътре! Познах ли или не познах?

Утрая се Мерко, нища не рече, ала стана. Разпалихме огън, захвърчаха искри, скриха се звездите, останахме ние двамата е него лице в лице.

— Тука ми е — казва — тежко, вътре!

— Да не е, дето те блъсна коча?

– -- Блъсна ме ти! С ония думи! Блъсна ме, та още не мога да дойда на себе си.

Мерко, завлеканинът, толкова думи да издума наведнъж, ще рече, блъскането- трябва да е било яко.

— Ти — казвам — да не си чул одеве какво ми рекоха звездите?

— Не съм чул звездите, но слушам — дере се тука някакво щур че: „щууур, щууур, щу-ур”... Ей това слушам от одеве и си мисля: „Де пък ме е разбрало и щурчето? Откъде?“

— Ами звездите — казвам — откъде са ме разбрали, та ми наговориха одеве такива думи? — И му ги казвам дума по дума, а Мерко се блещи.

— Махни, махни, не е за дума!

— Кажи какво не е за дума! Кажи го да ти олекне! Тука поне няма кой да чуе. Ей ги, скриха се звездите, млъкна и щурчето, няма да ти пречат.

— Аз — почна да разправя Мерко, — аз, чичо Каньо, съм толкова — казва — мръсен, че да стопиш всичките овце на лой и лойта на сапун да направиш — няма да можеш всичката мръсотия от мене да измиеш! Аз като съм се напивал и жената не рачи с мене да лежи — връзвал съм я — казва — за кревата с въже!

— И аз съм го правил, не въздишай толкоз издебело, само че аз на мойта съм надвивал и без въже!