Монтегю пусна металното парче и то издрънча. Той се ухили.

С приближаването на края на работния ден посетителите започнаха да се насочват към изходите на музея. В магазина, който се намираше точно преди южния изход, се извършваше оживена търговия.

Мраморните коридори, които се разклоняваха от южния вход, отекваха от разговори и тропот на стъпки. В Небесната зала близо до западния вход, където предстоеше да се състои откриването на новата изложба, шумовете бяха по-приглушени и се носеха под извисяващия се купол като от изтляващ сън. А в дълбините на музея, задръстен от лаборатории, пусти лекционни зали, хранилища и кабинети с библиотечни шкафове не проникваха никакви шумове. Дългите коридори тънеха в мрак и безмълвие.

В обсерваторията „Батърфийлд“ шумовете от постепенно стихващото оживление пристигаха сякаш от друга планета. Възползвайки се от полицейския час, служителите си бяха тръгнали рано. Кабинетът на Джордж Мориарти, както и всичките шест етажа на обсерваторията, бяха стихнали в мъртвешка тишина.

Мориарти стоеше зад бюрото си с плътно притиснат към устните си юмрук.

— По дяволите! — измърмори той.

В безсилието си ритна с крак натъпкана с папки етажерка и върху пода се стовари цяла купчина хартии.

— По дяволите! — изрева той, този път от болка, отпусна се върху един столовете и заразтрива глезена си.

Болката бавно утихна, а едновременно с нея като че ли отмина и паниката му. Въздъхна тежко и огледа стаята.

— Майната ти, Джордж, винаги успяваш да оплескаш всичко, а? — измърмори той.

Беше безнадежден случай, трябваше да си го признае. Всичко, което се опитваше да направи, за да привлече вниманието на Марго, да спечели благоразположението й, неизменно се проваляше. Онова, което изтърси за баща й, беше деликатно като поведението на слон в магазин за порцелан.

Внезапно се завъртя към компютъра и въведе команда. Ще й изпрати електронно съобщение, за да се опита да пооправи нещата. Замисли се за момент и зашари с пръсти по клавишите:

Спря и изтри съобщението. Сигурно само щеше да забърка още по-голяма каша.

Остана известно време вторачен в празния екран. Досещаше се само за един безпогрешен начин да облекчи напрежението: търсене на съкровище.

Много от най-ценните експонати на изложбата „Суеверие“ бяха пряк резултат от тези негови издирвания. Мориарти изпитваше искрена любов към несметните колекции на музея и беше по-добре запознат с неговите потайности от много дългогодишни служители. Свенливостта му беше причина да има малко приятели и често прекарваше времето си в проучване и издирване на отдавна забравени из хранилищата реликви. Това му създаваше усещане за ценност и значимост, което компенсираше пренебрежителното отношение на колегите му към него.

Отново се наведе към клавиатурата, отвори базата данни за ограничен достъп и започна да преглежда наслуки регистрите, без да бърза. Познаваше преките пътечки и задните вратички за достъп, така както опитен капитан на речен плавателен съд познава контурите на речно корито.

След няколко минути пръстите му забавиха темпото. Попадна на директория, която не беше проучвал преди: съкровищница от открити в началото на двайсетте години шумерски артефакти, които до този момент не бяха изследвани подробно. Избра една от сбирките, след това една подсбирка, а след това отделни артефакти. Сториха му се любопитни: цяла серия глинени плочки, ранни образци на шумерско писмо. Колекционерът им беше убеден, че са свързани с религиозни ритуали. Мориарти прегледа набързо анотациите и кимна — може би щяха да свършат работа за изложбата. В една от по-малките сборни галерии все още имаше място за няколко експоната.

Погледна слънчевия си часовник: почти пет. Знаеше къде се намират плочките. Ако се окажат интересни, утре сутринта може да ги покаже на Кътбърт и да получи одобрението му. Може да ги подреди между тържеството в петък вечерта и отварянето на изложбата за широката публика. Въведе набързо няколко бележки и изключи компютъра.

Звукът при изключването на притъмнелия компютър изтрещя като изстрел в пустия кабинет. Мориарти изчака с пръст върху бутона за изключване от електрическата верига. След това се надигна, натъпка ризата в панталоните си и — пристъпвайки внимателно върху натъртената си пета, излезе от кабинета и тихо притвори вратата зад гърба си.

Д’Агоста протегна ръка, за да почука на прозорчето на временния команден пункт, където се намираше Пендергаст, но в последния момент спря и се втренчи през стъклото.

В кабинета се разхождаше някакъв висок тип в раздърпан костюм, с потно и загоряло от слънцето лице. Крачеше бавно като в собствена стая, вземаше с една ръка документи от бюрото и ги оставяше на друго място, а с другата подрънкваше монети в джоба си.

— Ей, приятел — възкликна Д’Агоста, отвори вратата и пристъпи в кабинета, — това тук е владение на ФБР. Ако чакаш господин Пендергаст, какво ще кажеш да го направиш отвън?

Мъжът се извърна. Очите му бяха малки, тесни и го гледаха с раздразнение.

— От сега нататък… о, лейтенант — отвърна той, вторачен в закачената на колана на Д’Агоста значка, сякаш се опитваше да разчете номера му, — ще се наложи да се отнасяте с нужното уважение към новопристигналия екип на ФБР. За който сега отговарям аз. Специален агент Кофи.

— Е, специален агент Кофи, доколкото съм осведомен и докато не ми бъде разпоредено нещо друго, разследването води господин Пендергаст, а вие бърникате из бюрото му.