— Но важното, Вини, е че въпреки всичко ти най-накрая се предаде. Посочи ни Пендъргаст и ние го заловихме. Няколко коли пострадаха, но никой не е ранен. Можем дори да успеем да излезем с твърдението, че планът е бил такъв през цялото време — работил си под прикритие, за да спипаш Пендъргаст.

Д’Агоста не отговори. Гледката на Пендъргаст, когото отвеждат с белезници, бе все още пред очите му. Пендъргаст недосегаемият.

— Виж какво, ще направя каквото мога с тези обвинения и може би ще успея да мина някои от тях за „лошо поведение“. Нищо не обещавам.

Д’Агоста преглътна и успя да смутолеви едно „благодаря“.

— Има един интересен момент. Предварителните показания на отвлечената жертва изглежда сочат, че този Диоген Пендъргаст е жив — и може би дори е отговорен за диамантения обир в музея. Явно просто сме го пропуснали там долу в железопътните тунели. Фактът, че Пендъргаст носеше „Сърцето на Луцифер“ в джоба си също е адски объркващ. Това донякъде… е, ами, оставя случая отворен. Ще трябва да ревизираме някои от хипотезите си.

Д’Агоста вдигна очи и го изгледа остро.

— Мога да обясня всичко.

— Запази обясненията за разпита. Хейуърд вече ми разказа теорията ти, че Диоген е натопил брат си за убийствата. Истината е, че сега знаем, че Пендъргаст се е представил за Каплан и е откраднал диаманта. Каквито и да са по-конкретните детайли, няма да му е лесно да се измъкне, не ще и дума. Ако бях на твое място — а сега ти говоря като на приятел, а не като на подчинен — бих се тревожил повече за собствената си кожа и щях да престана да се вълнувам от Пендъргаст. Този кучи син ти докара достатъчно проблеми.

— Капитане, ще се радвам, ако не говорите за агент Пендъргаст по такъв начин.

— Лоялен до последно, а? — Сингълтън поклати глава.

Из районното отекна висок, гневен глас. Една солидна групичка от федерални агенти, водени от висок, загорял от слънцето мъж, чиито очи хвърляха искри, влезе в помещението. Д’Агоста го огледа внимателно: мъжът отпред изглеждаше познат, страшно познат. Опита се да прочисти ума си, да разсее мъглата. Кофи. Специален агент Кофи.

Съзирайки Сингълтън през стъклото, Кофи тръгна към него.

— Капитан Сингълтън? — Дори под тена личеше, че месестото му лице е зачервено.

Капитан Сингълтън вдигна поглед с приятно изражение.

— Да, агент Кофи?

— Какво, по дяволите, става тук? Закопчали сте ги без нас?

— Точно така.

— Знаехте, че това е нашият случай.

Сингълтън направи пауза, преди да отговори. А когато все пак го стори, гласът му бе тих и кротък, все едно говореше на дете.

— Информацията пристигна бързо и трябваше да действаме незабавно. Престъпникът се измъкна от вашите хора в окръг Съфок и се върна обратно в града. Не можехме да чакаме. Сигурен съм, че предвид обстоятелствата, ще разберете защо действахме без вас.

— Изобщо не сте се свързали с нас. В града бяха останали агенти, които бяха готови да действат при даден знак.

Нова пауза.

— Това със сигурност е въпрос на недоглеждане, за което поемам цялата отговорност. Знаете колко е лесно в разгара на действията да пропуснете някоя и друга дреболия. Моите извинения.

Кофи стоеше пред Сингълтън и дишаше тежко. Няколко полицаи от НПУ се изхилиха тихо.

— Залавянето на Пендъргаст ни донесе неочакван бонус — добави Сингълтън.

— И какъв, по дяволите, беше той?

— В джоба му открихме диаманта, „Сърцето на Луцифер“. — Сингълтън се възползва от моментното зашеметяване на Кофи, за да погледне хората си. — Тук свършихме. Да тръгваме към центъра.

И като изправи Д’Агоста внимателно на крака, той се обърна и излезе.

Срядата изгря слънчева и ясна. Сутрешното слънце блестеше през единствения прозорец на трапезарията в малкия апартамент на авеню „Уестенд“. Нора Кели чу вратата на банята да се затръшва. Няколко минути по-късно в антрето се появи Бил Смитбак, облечен за работа с незавързана вратовръзка и преметнато през рамо яке. Изражението му беше мрачно.

— Ела да закусиш — покани го тя.

Лицето му се разведри леко, когато я видя. Приближи се и седна на масата.

— По кое време се прибра снощи?

— Към четири. — Той се надвеси през плота и я целуна.

— Изглеждаш ужасно.

— Не е поради липсата на сън.

Нора побутна вестника към него.

— Първа страница. Поздравления!

Смитбак хвърли поглед. Статията му за кражбата на „Сърцето на Луцифер“ от неизвестен престъпник бе на челно място: мечтата на всеки журналист. Беше зашеметяващ пробив и наред с ареста на Пендъргаст бе избутал материала на Хариман за залавянето на „Ухажора“ на трета страница от приложението — една възрастна жена бе видяла „Ухажора“ да се разгалва пред един банкомат и справедливо възмутена, го бе пратила в безсъзнание с един удар на бастуна си. За първи път, помисли си Нора, Бил не изглеждаше възхитен от злочестината на Хариман.