От опита си Д’Агоста знаеше, че такава липса на реакция понякога всъщност се равнява на най-силната реакция. Това го тревожеше. Агентът го бе предупредил за нестабилността на Констанс и бе намекнал за някои тъмни неща в миналото й. А и самият Д’Агоста отдавна изпитваше съмнения за душевното равновесие на младата жена и необяснимото й равнодушие го караше да се чуди още повече. Това, което го подтикна да пренесе малобройните си вещи на Ривърсайд Драйв 891 предишния ден, от една страна бе продиктувано от необходимостта да я наглежда сега, след като Пендъргаст не бе тук, а от друга — от факта, че нямаше къде другаде да отиде.

Освен това оставаше проблемът с Диоген. Наистина, бяха му попречили, плановете му за Виола и „Сърцето на Луцифер“ бяха осуетени, а той самият бе принуден да се крие. Сега вече от НПУ вярваха в съществуването му и го преследваха с настървение. Скорошните открития изглежда бяха разклатили, макар и не срутили напълно, увереността им, че Пендъргаст е убиецът на Хамилтън, Декър, Дюшам и Грийн. За това пречеха многобройните физически улики, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Сега поне полицията бе сигурна, че Диоген стои зад ограбването на зала „Морган“ и отвличането на Виола. Бяха открили къщата, в която я бе държал и в момента я претърсваха от пода до тавана. Случаят определено не бе приключил.

В известен смисъл провалът и бягството на Диоген го правеха още по-опасен. Д’Агоста си спомни любопитството му към Констанс, проявено по време на телефонния разговор в Ягуара и потръпна. Единственото, което го успокояваше бе фактът, че Диоген обича да планира всичко до най-педантични подробности. Ответният му удар — а Д’Агоста бе повече от сигурен, че ще последва такъв — щеше да почака. Щеше да му трябва известно време да го подготви.

Констанс вдигна поглед от книгата си.

— Лейтенант, известно ли ви беше, че дори в началото на 19-и век пиявиците често са били предпочитана алтернатива пред скарификацията при пускането на кръв?

Д’Агоста я погледна.

— Не може да се каже, че знаех.

— Колониалните лекари често са внасяли европейска пиявица, hirudinea annelida, тъй като можела да погълне многократно повече кръв от macrobetta decora.

— Macrobetta decora?

— Американската пиявица, лейтенант. — И Констанс се върна към четивото си.

Наричай ме Винсънт, поправи я наум Д’Агоста и я изгледа замислено. И бездруго изобщо не беше сигурен колко още ще продължи да бъде лейтенант.

Мислите му се върнаха към предишния следобед и унизителното вътрешно изслушване. От една страна се беше оказало голямо облекчение — Сингълтън остана верен на думата си и цялото злощастно приключение бе представено като зле потръгнала тайна операция, в която Д’Агоста беше проявил недалновидност — един от следствената комисия дори го бе определил като „най-тъпото ченге сред служителите на реда“. Но в крайна сметка стигнаха до извода, че ако е извършил престъпления, то не е било умишлено. Впрочем, списъкът с проявите на „лошо поведение“ бездруго беше достатъчно дълъг.

Глупостта все пак е по-добра от престъпление, беше му казал Сингълтън след това. Щяха да последват още изслушвания, но бъдещето му като полицай в НПУ — като какъвто и да е полицай — оставаше под въпрос.

Хейуърд, разбира се, бе свидетелствала. Показанията й бяха изречени с категорично неутрален глас и на типичния полицейски жаргон, но през цялото време тя не погледна нито нито веднъж към него. Но по някакъв начин думите й му помогнаха да се отърве от някои от по-тежките обвинения.

Д’Агоста за пореден път отвори папката на Диоген, но изпита внезапно чувство на безсилие. Преди десет дена бе стоял в същата тази стая, гледайки същата папка и отново без Пендъргаст, който да му помага. Само че сега четирима души бяха мъртви, а агентът вместо да е „умрял“ се намираше в „Белвю“, подложен на някакви психиатрични тестове. Тогава Д’Агоста не бе научил нищо полезно — какво би могъл да научи сега?

Но трябваше да продължи да се рови. Бяха му отнели всичко: кариерата, връзката му с Хейуърд, най-близкия му приятел — всичко. Оставаше му да направи само едно: да докаже невинността на Пендъргаст. А за да успее се налагаше да открие Диоген.

В недрата на къщата слабо отекна звънец. Някой стоеше на вратата.

Констанс вдигна очи. За една частица от секундата по лицето й се изписа чист страх — и нещо друго, нещо неуловимо, — преди воалът на равнодушието отново да се спусне.

Д’Агоста се изправи.

— Няма проблем. Сигурно някакви съседски деца си играят. Ще проверя какво става.

Той остави папката настрана, крадешком провери оръжието си и се отправи към вратата на библиотеката. Но още пречи да я стигне, видя Проктър, който приближаваше към него от антрето.

— Един джентълмен желае да ви види, сър — каза Проктър.

— Взе ли необходимите предпазни мерки?

— Да, сър, аз…

Но в този момент в галерията зад Проктър изникна човек в инвалидна количка. Д’Агоста зяпна от изумление, щом разпозна Ели Глин, директорът на „Ефективни инженерни решения“.