Смитбак кимна одобрително.

— Любимата ми част е Разказът на мелничаря.

— Струва ми се, че аз най-много обичам Пролога. Пълен е с толкова надежда за обновление, за възраждане.

Трокмортън се облегна назад в стола си и цитира началните строфи:

— „Когато с благи дъждове април/ бе мартенската жажда утолил/ и беше влял във всяка суха жила/ на пролетта живителната сила…“

Смитбак се насили да си спомни Пролога и успя да изцеди няколко стиха.

— Какво ще кажете за това: „Така се случи, че на път за там/ край Саутуерк във хана неголям/ веднъж за малко спрях да си почина…“

— „… ловейки риба, а зад гърба ми — спечена земя“. (Из „Пуста земя“ — Т.С. Елиът. — Б.пр.)

На Смитбак, който бе насочил цялото си внимание към агнешкото, му отне известно време да регистрира промяната.

— Един момент. Това не е Чосър, това е…

— „Пфу угасвай, свещице кратка!“ (Из „Макбет“ — У Шекспир. — Б.пр.) — Трокмортън се изправи вдървено, беше целият внимание.

Смитбак спря, докато се опитваше да набоде парче месо на вилицата си и усмивката замръзна на лицето му.

— Моля?

— Чухте ли нещо току що? — Трокмортън отново се заслуша, наклонил глава на една страна.

— Ами-и-и… не.

Трокмортън отново наклони глава.

— Да, ще се погрижа незабавно.

— За какво ще се погрижите?

Мъжът го погледна раздразнено.

— Не говорех на вас.

— О, съжалявам.

Трокмортън стана, попи устните си и прилежно сгъна салфетката.

— Надявам се, че ще ме извините, Едуард, но имам бизнес среща.

— Разбира се — кимна нервно Смитбак, усещайки скованата усмивка върху устните си.

— Да. — Мъжът се наведе напред и произнесе със заговорнически шепот: — Не мога да не призная, че това е ужасна отговорност. Но когато Той дойде и ни призове, кои сме ние, че да откажем?

— „Той“?…

— Господ Бог. — При тези думи той се изправи отново и разтърси ръката на Смитбак. — За мен бе удоволствие. Надявам се скоро пак да се видим.

И излезе с наперена походка от залата.

Д’Агоста се прокрадваше бавно през приличното на пещера пространство на отдел „Убийства“ и се чувстваше малко гузно. Въпреки, че беше лейтенант в НПУ и имаше карт-бланш да се движи из залите на площад „Полиция“ №1 свободно, той все пак имаше чувството, че е шпионин на вражеска територия.

Трябва да знам повече, беше казал Пендъргаст. Дори най-малкият, най-незначителният детайл може да се окаже жизненоважен. Кристално ясно беше какво има предвид Пендъргаст: нуждаеше се от досието на Чарлз Дюшам. Също толкова ясно бе, че очакваше Д’Агоста да му го достави.

Само дето не се оказа толкова лесно, колкото Д’Агоста първоначално си мислеше. Едва от два дни бе на работа и му се налагаше да прекарва повече време отколкото предполагаше в наваксване по случая с „Ухажора“. С всяко престъпление изглежда работата ставаше по-дебела: за краткото време, в което бе отсъствал, онзи изглежда бе ограбил други три банкомата. А сега с убийството на Дюшам оставаха още по-малко хора, които да се занимават с него. Координирането на екипите от по двама души и разговорите с мениджърите на пострадалите банки гълтаха много време. Истината беше, че той пренасочваше повече от работата, отколкото би трябвало и беше много назад с разпитите на потенциалните свидетели. Но в ушите му непрекъснато звучеше настойчивият глас на Пендъргаст, който го подканяше: трябва да работим бързо, Винсънт. Преди той да убие отново.

И въпреки всичко, макар да бе прахосал ценни часове за работа в прехвърляне на онлайн сведения за убийството на Дюшам, в базата данни за широк достъп не бяха останали много неща, които той вече да не знае — или до които самият Пендъргаст да не е имал достъп с лаптопа си. Нямаше как — трябваше да вземе досието по случая.

В лявата си ръка носеше тесте листи: вчерашните разпити на възможни очевидци на „Ухажора“, които бе взел по-скоро за камуфлаж. Той погледна часовника си. Шест без десет. Огромната стая продължаваше да гъмжи от хора — полицейски служители си бъбреха на малки групички, други говореха по телефона, или — най вече — тракаха на компютър. Даваха двайсет и четири часово дежурство седем дни в седмицата и във всеки участък бе сигурно, че ще намериш — по всяко време на денонощието — поне един човек, който да седи на бюрото си и да пише усилено. Изглежда по-голямата част от живота на ченгетата отиваше за писмена работа, а никъде другаде нямаше толкова, колкото в отдел „Убийства“.

Но Д’Агоста нямаше нищо против цялата тази суматоха. Всъщност, даже бе добре дошла за него. Ако не друго, то поне не правеше впечатление. Важното беше, че Лора Хейуърд не бе в офиса си. Беше четвъртък и комисар Рокър провеждаше редовната си планьорка. Благодарение на Дюшам Лора със сигурност щеше да е там.

Той погледна малко виновно към отсрещния край на залата. Виждаше широко отворената врата на кабинета й, отрупаното с листи бюро. При гледката на бюрото в слабините го прониза електрически ток. Не много отдавна същото това бюро двамата бяха използвали за нещо по-различно от писмена работа. Той въздъхна. Но, разбира се, по онова време офисът й се намираше на горния етаж. А и толкова неща се бяха случили оттогава — повечето от тях лоши.

Отмести очи и се огледа. Отдясно стояха редица празни бюра, с табелки с имената на служителя и с компютърен терминал отстрани. Отпред и по протежение на лявата стена се виждаха най-малко дузина хоризонтални рафтове за папки, подредени от пода до тавана. Те съдържаха досиетата на всички горещи случаи в отдел „Убийства“.

Добрата новина беше, че случаят „Дюшам“ е един от тях. Всички по-стари, изоставени случаи бяха на съхранение, което означаваше регистриране и отрегистриране, а това на свой ред водеше до редица проблеми със защитната програма. Лошата новина беше, че тъй като ставаше въпрос именно за горещо досие, той трябваше да прегледа доказателствата точно тук, пред очите на целия отдел.