Той също бе изпитал внезапното желание да скочи вътре; да докосне онова нещо, да се увери, че е истинско. Но малко се и страхуваше от него. Притежаваше такава богата окраска, беше тъй не на мястото си на фона на чернобелия пейзаж. Напомняше му на операционна маса, голямо пространство, покрито със снежнобели чаршафи и в средата му — кървав разрез. Едновременно и отблъскваше, и омайваше. И пробуждаше у него надеждата, за която отдавна смяташе, че е умряла.

Вратата на бараката се отвори и нахлу воят на виелицата. Макфарлън вдигна глава и видя влизащата Амира.

— Свърши ли доклада? — попита тя, свали арктическото си яке и се отърси от снега.

В отговор Макфарлън кимна към принтера. Амира отиде до него и грабна излизащата страница. След това избухна в смях.

— „Метеоритът е червен“ — прочете на глас. Хвърли листа в скута на Макфарлън. — Ето това е, което обичам най-много у мъжете — краткостта.

— Защо да пълня листа с купища безполезни умозрителни разсъждения? Как, по дяволите, можем да кажем какво представлява, преди да сме взели парче от него за изследване?

Тя дръпна един стол и седна до него. На Макфарлън му се стори, че зад принудителната официалност, тя го гледаше много внимателно.

— Ти си изследвал метеорити години наред. Съмнявам се твоите размишления да са безполезни.

— А тикакво мислиш?

— Ще ти покажа картите си, ако ти свалиш своите.

Макфарлън погледна нагънатия шпертплатов плот на масата, прокара пръст по гънките. Притежаваше частица от съвършенството на брегова ивица или на снежинка. Напомняше му колко сложно бе всичко: вселената, един атом, едно парче дърво. Видя с периферното си зрение как Амира изважда от якето си метално цилиндърче с пура, как го отваря и обръща, след което в дланта й падна наполовина изпушена тънка пура.

— Моля те, недей — рече той. — Не ми се ще да ме изгониш на студа.

Амира прибра пурата.

— Знам, че нещосе върти в главата ти.

Макфарлън сви рамене.

— Добре — рече тя. — Нали искаше да узнаеш какво мисля? Мисля, че се самоопровергаваш.

Той се извърна да я погледне отново.

— Точно така. Някога си имал своя любима теория — нещо, в което си вярвал, въпреки насмешките на по-старшите ти колеги. Така ли е? И когато си помислил, че най-сетне си намерил доказателство за тази теория, си изпаднал в беда. В цялото онова вълнение си изгубил трезвата си преценка и си предал приятеля си. А в крайна сметка твоето доказателство се е оказало без всякаква стойност.

Макфарлън се взря в нея.

— Не знаех, че освен всичко друго си защитила и степен по психиатрия.

Тя се наведе напред и продължи още по-настоятелно:

— Разбира се, знам за тази история. Въпросът е там, че сега разполагаш с онова, което си търсил през всичките тези години. Имаш нещо повече от улика. Имаш доказателство.Но не искаш да го приемеш. Боиш се да поемеш отново по стария път.

Макфарлън продължи да я гледа още известно време и гневът му постепенно стихна. Отпусна се на стола си, с напълно объркани мисли. „Възможно ли бе тя да е права?“ — запита се той.

Тя се засмя.

— Да вземем за пример цвета му. Знаеш ли защо никой метал не е тъмночервен?

— Не.

— Всички предмети имат определен цвят, в зависимост от това как взаимодействат с фотоните светлина. — Амира бръкна в джоба си и извади смачкано хартиено пликче. — „Джоли Ранчър?“

— Какво, по дяволите, е „Джоли Ранчър?“

Тя му подхвърли бонбон и изтръска друг в дланта си. Хвана зеленото бонбонче с палец и показалец.

— Всеки предмет, с изключение на абсолютно черно тяло, поглъща светлина с определена дължина на вълната и отразява други дължини. Да вземем това зелено бонбонче. То е зелено, защото отразява зелените дължини на светлината към окото и поглъща останалите. Аз направих малко изчисления и не можах да намеря нито една теоретична комбинация на метални сплави, която да отразява червената светлина. Изглежда невъзможнокаквато и да е позната нам сплав да има тъмночервен цвят. Жълт, бял, оранжев, морав, сив — да, но не и червен.

Тя подхвърли бонбончето и го лапна, схруска го шумно и започна да дъвче.

Макфарлън постави своя бонбон на масата.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа. Твърдя, че онова нещо се състои от някакъв странен елемент, който никой никога не е виждал. Затова престани да скромничиш. Знам какво си мислиш: „Ето, това е — междузвезден метеорит“.

Макфарлън вдигна ръка.

— Добре, вярно е, аз наистина си мислех за това.

— И?

— Всички намерени досега метеорити се състоят от познати елементи — никел, желязо, въглерод, силиций. Всички те са се формирали тук, в нашата слънчева система, от онзи прастар облак прах, който някога е обвивал нашето слънце. — Той замълча, подбираше внимателно думите си. — Очевидно знаеш, че някога разсъждавах за възможността метеорити да са дошли извънСлънчевата система. Някакво парче, което просто е минало покрай нея и е било уловено от гравитационното поле на слънцето. Междузвезден метеорит.

Амира се усмихна съучастнически.

— Но математиците твърдят, че това е невъзможно: квинтилион 19 към едно.

Макфарлън кимна.

— Още докато бяхме на кораба, аз направих някои изчисления. Математиците грешат: те са изхождали от погрешна основа. Съотношението е само милиард към едно.

Макфарлън се разсмя.

— Да. Милиард, квинтилион, каква е разликата?

— Съотношението е милиард към едно за всяка отделна година.