Наклонът на тунела бе стръмен и Хач започна да се хлъзга по пода му. Губеше равновесие, докато тичаше, и с мъка се удържаше да не рухне, изгубил контрол, в пълния мрак. След няколко ужасяващи секунди наклонът намаля достатъчно, за да намери по-стабилна почва под краката си и да се спре.

Стоеше на влажния студ в тунела, ослушваше се, опитваше се да овладее задъханото си дишане. Да тича сляпо напред бе равно на самоубийство. Тунелът можеше и да е надупчен и пресечен от други тунели или шахти…

Дочу зад гърба си движение, последвано от шумни, шляпащи в калта стъпки.

Хач опипом намери стената на тунела. Ръката му обви слузестия крепеж и той отново се заспуска, като се опитваше да действа най-разумно. Стрийтър несъмнено щеше да стреля отново. Навярно щеше да опита още два последователни изстрела. Ала стратегията му можеше да се окаже от полза и за Хач: светлината от първия изстрел можеше да му даде представа какво лежи пред краката му.

Вторият изстрел щеше да бъде смъртоносен.

Първият прозвуча почти веднага, сякаш в отговор на мислите му, и отекна оглушително в тясното пространство на тунела. Хач се хвърли странично в калта, а вторият куршум се заби в крепежа точно зад него.

На светлината на изстрелите той забеляза, че тунелът продължаваше надолу без разклонения.

Скочи на крака и затича с разтворени ръце, ту се препъваше, ту се плъзгаше, но тичаше колкото можеше по-надалеч и по-надалеч. Най-накрая спря, отново намери опипом стената и се ослуша. Стрийтър би трябвало да продължава да го преследва, но този път по-предпазливо. Ако Хач можеше някакси да се отърве от него в тунела, би могъл да достигне точката, дълбоко под земята, където Бостънската шахта се пресича с Наводнената. Найдълман щеше да е там. Той не би могъл да знае какво бе замислил Стрийтър; Стрийтър сигурно бе изпаднал в психичен срив, нямаше друго логично обяснение. Ако можеше само да достигне до главната шахта…

Прогърмя нов изстрел, далеч по-отблизо, отколкото бе предполагал. Извъртя се отчаяно встрани и вторият за малко не го улучи. Видя, че напред тунелът се разклонява: тесен проход вляво свършваше по всяка вероятност със зееща яма. Изтрещя трети изстрел, после четвърти и нещо премина през ухото му, ужили го и го разкъса.

Улучи го. Тичайки, той опипа обезумял лицето си, усети кръвта, която се стичаше по лицето му от разкъсаното ухо. Мушна се приведен в тесния проход и стигна дотолкова близко до ямата, колкото посмя. След това се притисна плътно до стената и зачака с напрегнати мускули в пълния мрак. При следващия проблясък на дулото ще отскочи, ще сграбчи Стрийтър и ще го хвърли надолу. Възможно бе дори Стрийтър в бързането си да налети сам в ямата.

В напрегнатата тишина той дочу леко почукване, едва ли беше по-силно от биенето на собственото му сърце. Беше Стрийтър, вървеше опипом покрай стената. Хач изчака. Вече чуваше тихото му, хриптящо дишане. Стрийтър пестеше мунициите. Очевидно запасите му бяха ограничени. Може би щеше да бъде принуден да…

Изведнъж просветна и прогърмя изстрел. Хач се хвърли напред, опитвайки се отчаяно да избегне втория изстрел, но като приближи Стрийтър, върху главата му се стовари страхотен удар. Очите му се изпълниха с ослепителна светлина, която изпепели мислите му, изпепели всичко.

Като се придържаше колкото е възможно по-близо до укритието на скалите, Бонтер пое от базовия лагер по тясната маркирана пътека, която се изкачваше към върха на острова. Изкачваше се скришно, непрекъснато спираше да се ослуша. Встрани от осветлението на лагера бе тъмно, толкова тъмно, че от време на време трябваше опипом да намира жълтите ленти, накъсани и плющящи силно в бурята. Калната пътека се издигаше и спускаше, следваше контура на острова. Беше мокра до кости, дъждът се стичаше на ручейчета по брадичката й, по лактите и по китките й.

Пътеката отново се издигна и тя стигна до върха. На неколкостотин метра пред нея бе скелетната конструкция на Ортанк, три лампи блещукаха на върха на кулата, а ярките квадрати на прозорците бяха като изрязани в нощната тъма. Високопроходимият влекач беше там, големите му издути гуми блестяха на дъжда. Два големи, празни метални контейнера бяха закачени за влекача. Отворът на Шахтата под кулата бе тъмен. Отдолу блещукаше призрачна светлина — идваше сякаш от голяма дълбочина. Дори и на фона на ревящата буря се чуваше тракането на машинарията, бръмченето на въздушните помпи.

Успя да зърне през прозорците на Ортанк някакъв тъмен силует, който се движеше бавно.

Запълзя напред, притисната към земята, като използваше за прикритие високата трева. След трийсетина метра спря отново и се скри зад група шипкови храсти. Оттук гледната й точка бе много по-добра. Силуетът бе с гръб към нея и тя зачака. Когато излезе на светло, различи широките рамене и дългата, мръсноруса коса на Ранкин, геолога. Изглежда беше сам.

Тя се поколеба; криеше радметъра от дъжда колкото бе възможно по-добре. Възможно бе Ранкин да знае как да го използва или поне да има по-добра представа от нея. Ала това означаваше да му се довери.