— Там ли си още? — долетя гласът.

— Моля те, почакай.

Хач задиша тежко, опитваше се да следва хода на мислите си към това заключение. Тунелът, който той и Джони бяха открили, трябва да е бил тайният вход на Ред Нед Окъм, построен от Макалън за него — задната врата към съкровището. Ала ако някой търсач на съкровища би открил тунела откъм брега, Макалън е трябвало да намери начин да го спре. Отговорът му очевидно е бил капанът, който бе убил Джони. Масивно парче дялан камък, което се изтъркулва от единия край и смазва всеки натрапник, който не знае как да го обезвреди. Камъкът бе толкова изкусно измайсторен, че след като се върне на мястото си да изглежда като край на тунела и да предотврати по-нататъшни проучвания…

Хач се стараеше да не се разсейва. Значи, след като Шахтата бъде веднъж осушена, Окъм е трябвало да може да презареди капана, да изтъркаля камъка обратно и да продължи по тунела, за да си прибере плячката. Макалън, разбира се, е имал свои планове за Окъм, след като онзи стигне до самата Шахта. Ала пиратът е трябвало да повярва,че е предвидена за него задна врата към съкровището.

Тъй че е бил нужен прост лостов механизъм, а камъкът е трябвало да бъде тъй фино уравновесен, че и най-малкият натиск да причини придвижването му… натискът от тежестта на едно дете…

… Но защо тогава никой не се бе натъкнал на механизма за презареждане на капана по време на онова отчаяно търсене на Джони преди трийсет и една години…?

— Ей! — извика неочаквано той. — Там ли си още?

— Тук съм. Как мога да помогна?

— Имаш ли осветление? — извика Хач.

— Да, имам фенерче.

— Огледай наоколо. Кажи ми какво виждаш.

Последва пауза.

— Намирам се в края на тунел. От трите му страни има масивни камъни.

Хач отвори уста, закашля се и задиша учестено.

— Кажи ми за камъните.

Нова пауза.

— Големи плочи.

— От всичките три страни?

— Да.

— Има ли пукнатини или вдлъбнатини?

— Не, няма нищо.

Хач се опита да мисли.

— Ами тавана? — попита той.

— Има голям каменен трегер, някакви стари дъбови греди.

— Опитай гредите. Солидни ли са?

— Така мисля.

Последва мълчание, Хач се опита да поеме повече въздух.

— А пода?

— Покрит е с кал. Не мога да го разгледам много добре.

— Почисти го.

Хач изчака, повтаряше си на ум да не изпадне отново в безсъзнание.

— Той е настлан с камъни — долетя гласът.

У Хач припламна искрица надежда.

— Малки камъни ли?

— Да.

Искрицата се разгоря по-силно.

— Погледни по-внимателно. Някой от камъните не изглежда ли по-различен от другите?

— Не.

Надеждата угасна. Хач стисна с ръце главата си, отворил широко челюсти в борба за глътка въздух.

— Почакай. Има нещо. Ето тук в средата има един камък, който не е квадратен. Изострен е леко, прилича на ключалка. Поне така си мисля. Не е много по-различен.

Хач вдигна глава.

— Можеш ли да го отместиш?

— Чакай да опитам. — След кратка пауза онзи се обади: — Не, заклинен е здраво, а земята около него е твърда като бетон.

— Имаш ли нож?

— Не, но чакай… почакай един момент, ще опитам нещо друго.

Хач осъзна с мъка, че му се счува някакво дращене.

— Окей! — рече гласът и през преграждащата ги стена се понесе някаква нотка на възбуда. — Вдигам го вече. — Пауза. — В кухина под него има някакъв механизъм, дървен прът, досущ като лост или нещо подобно.

„Това трябва да е дръжката на лоста“, помисли си замаян Хач.

— Можеш ли да я изтеглиш? Да презаредиш?

— Не — долетя след малко гласът. — Здраво е забита.

— Опитай пак! — извика с последен дъх Хач. В мълчанието, което последва, бръмченето се появи отново — все по-силно и по-силно в ушите му; той се облегна на студения камък, опита се да се изправи, но най-накрая изгуби съзнание.

… След това се появи светлина и глас, а Хач се почувства така, сякаш се връщаше от някъде много далеч. Вдигна ръка към светлината, подхлъзна се и падна. Задиша въздуха, който вече не беше гъст и отровен, а леко ухаеше на море. Изглежда бе паднал в по-голям тунел, след като плочата, която бе смазала брат му, се бе изтъркаляла обратно.

Хач се опита да каже нещо, но само изграчи. Взря се отново в светлината, опитваше се да фокусира замъглените си очи и да познае кой бе зад нея. Повдигна се на треперещите си колене и видя, че в него се бе вторачил преподобният Клей, със спечена кръв около носа и с фенерче в ръка.

— Ти! — рече Клей и в тона му прозвуча огромно разочарование.

На врата му висеше голям тънък кръст от блестящ метал, единият му остър край бе изцапан с кал.

Хач се олюля, все още вдишваше възхитителния въздух. Силата му се възвръщаше, ала още не можеше да събере достатъчно енергия, за да говори.