„Господи — помисли си той — вече е на червено!“ Все още бяха в рамките на безопасните равнища, защитени от скалите и пръстта на Наводнената шахта. Ала Найдълман вече приближаваше и скоро отделящата ги земна маса щеше…

— Хач! — долетя до него дрезгавият, груб глас.

Хач замълча.

— Намерих трупа на Лайл.

Хач пак не отвърна нищо. Нима Найдълман можеше да знае къде се намира? Или просто блъфираше?

— Хач! Недей да скромничиш, не ти отива. Забелязах светлината ти. Идвам към теб. Чуваш ли ме?

— Найдълман! — изкрещя в отговор той.

Не последва отговор. Погледна радметъра. Бялото петънце на екрана продължи да се изкачва по координатната мрежа и премигваше с отслабващата енергия на батериите.

— Капитане! Спри! Трябва да поговорим!

— Непременно. Хубавичкоще си побъбрим.

— Ти не разбираш! — извика Хач и приближи с още няколко сантиметра до входа на тунела. — Мечът е с висока радиоактивност. Той те убива, капитане! Отърви се от него, веднага!

Изчака, напъна се да чуе отговора на фона на засилващия се грохот.

— А, безкрайно изобретателният Хач! — долетяха думите на Найдълман, изречени със слаб и неестествено спокоен тон. — Ти планира тази катастрофа много добре.

— Капитане, хвърли меча, за Бога!

— Да го хвърля ли? — дочу се отговорът. — Ти заложи този капан, разруши Наводнената шахта, изби екипа ми, лиши ме от моето съкровище. И сега искаш да хвърля меча? Не, не мисля да го сторя.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Недей да скромничиш. Приеми оценката за отлично свършената си работа. Няколко поставени на подходящи места експлозива изиграха номера, нали?

Хач се претърколи по гръб, взря се в тавана, обмисляше възможностите.

— Ти си болен, капитане — извика той. — Ако не вярваш на мен, попитай собственото си тяло. Мечът е мощен излъчвател на бърза неутронна радиация. Той вече е прекратил митозата на всички клетки и синтеза на ДНК в организма ти. Скоро ще получиш церебрален синдром: най-тежката форма на радиационно отравяне.

Вслуша се. Ако се изключи грохотът на гигантската бездна долу, единственият звук, който чуваше, бе затихващото бръмчене на радметъра. Пое дълбоко дъх.

— Вече си в периода на предупредителните симптоми! — извика той. — Първо ще започне да ти се гади. Вероятно това вече е станало, нали? След това ще настъпят смущения, взривно възпаление в мозъка ти. После — тремор, атаксия, конвулсии и накрая — смърт.

Отговор пак не последва.

— За Бога, Найдълман, чуй ме! — извика той. — Ще ни избиеш всички с този меч!

— Не — долетя гласът отдолу. — Мисля да използвам пистолета си.

Хач се изправи бързо в седнало положение. Гласът вече идваше по-отблизо: не повече от пет метра. Той се оттегли навътре в тунела при другите.

— Какво става? — извика Бонтер.

— Той ще бъде тук след няколко секунди — отвърна Хач. — Не възнамерява да спре.

И докато изричаше тези думи, осъзна с пълна обреченост, че не можеха да сторят нищо. Нямаше къде да избягат. След миг-два Найдълман щеше да се появи над ръба на тунела с меча в ръка. И всички щяха да загинат.

— Няма ли начин да го спрем? — изкрещя Бонтер.

Преди Хач да успее да отвърне, заговори Клей:

— Да — рече той със силен и ясен глас. — Да, има.

Хач се обърна. Изражението на мъртвешки бледното му лице не само излъчваше тържество — то бе сякаш от някакъв друг свят, щастливо, изпаднало в екстаз.

— Какво…? — понечи да попита Хач, ала Клей вече мина покрай него с фенерчето в ръка. В следващия миг Хач разбра.

— Недей! — извика той и сграбчи Клей за ръкава. — Това е равно на самоубийство! Мечът ще те убие!

— Не и преди да извърша онова, за което съм дошъл.

Клей издърпа ръката си и изтича към входа на тунела. После — като заобиколи трупа на Ранкин — той прескочи от металното мостче към стълбищното устройство и изчезна бързо надолу.

Стиснал здраво перилата на стълбата, Клей слезе метър надолу и спря, за да се успокои. От дълбините на Шахтата се носеше страхотен рев: трясъкът от срутващи се каверни и бушуващата вода, необузданият хаос тътнеше в незнайно колко дълбоката бездна. Поривът на издигащия се влажен въздух дръпна и развя яката на ризата му.