— Както и да е — долетя отново гласът, — онова, за което ви писах, бе за младата двойка от Манчестър с двете деца. Чудесна двойка. Няколко лета подред наемат къщата на Фигинс и търсят да купят нещо свое.

— Разбира се — отвърна разсеяно Хач.

Кътът за закуска гледаше към задната морава, където ябълковите дръвчета изглеждаха подивели и неподрязани. Спомни си за летните утрини, когато мъглата обгръщаше полето и елените идваха от гората да ядат ябълки, като пристъпваха предпазливи, уплашени по тревата.

— Мисля, че ще платят над двеста и петдесет. Да им се обадя ли? Без да поемам ангажименти, разбира се…

С голямо усилие Хач се обърна към нея.

— Какво?

— Питах се просто дали имате намерение да продавате, това е.

Хач примигна.

— Да продавам ли? — попита бавно. — Къщата?

Усмивката си остана непокътната върху лицето на Дорис Боудич.

— Помислих си, че след като сте ерген и изобщо… стори ми се, нали разбирате, непрактично.

Тя малко се посмути, но поддържаше позицията си.

Хач потисна първоначалния си импулс. Човек трябваше да внимава с поведението си в малко градче като Стормхейвън.

— Не мисля така — рече той, като се опита тонът му да прозвучи спокоен.

Върна се във всекидневната и пое към входната врата, последван от жената.

— Не казвам това да стане веднага, разбира се — рече весело тя. — Ако намерите… съкровището, нали разбирате… е, това няма да отнеме много време, нали? — Изражението й за миг помрачня. — Но е толкова ужасно, нали? Да загинат вчера двама души и тъй нататък…

Хач извърна съвсем бавно погледа си към нея.

— Двама души ли? Не са загинали двамина, Дорис. Дори и един не е загинал. Имаше нещастен случай. Къде научихте всичко това?

Дорис изглеждаше леко объркана.

— Ами чух го от Хилда Макол. Тя държи салона за красота — „Фризьорски салон на Хилда.“ Във всеки случай, след като вземете толкова пари, сигурно няма да искате да останете тук, тъй че бихте могли да…

Хач пристъпи напред и й отвори вратата.

— Благодаря ви, Дорис — рече той и се опита да изобрази нещо като усмивка. — Къщата е във великолепно състояние.

Жената спря досами вратата. Поколеба се.

— За тази млада двойка. Съпругът е много преуспяващ юрист. Имат две деца, нали разбирате, момче и…

— Благодаря ви — каза Хач, този път по-твърдо.

— Е, няма защо! Нали разбирате, не мисля, че двеста и петдесет хиляди са лоша цена за една лятна…

Хач излезе на верандата и се отдалечи дотолкова, че тя трябваше да го последва, ако искаше да бъдат чути думите й.

— Цените на недвижимите имоти сега са високи, доктор Хач — рече тя, след като излезе. — Ала както винаги съм твърдяла, човек никога не знае кога ще паднат. Преди осем години…

— Дорис, вие сте чудесна и ще ви препоръчам на колкото мога повече от колегите си лекари, които искат да се преселят в Стормхейвън. Благодаря ви отново. Ще чакам да ми пратите сметката.

Хач бързо се върна вътре и затръшна доста силно вратата.

Изчака в приемния салон, питаше се дали тази жена щеше да има дързостта да позвъни. Ала тя само си остана доста време на верандата, изпълнена с нерешителност, преди да поеме към колата с развято шифонено шалче, а неотразимата усмивка не слизаше от лицето й. Шест процента комисионна върху двеста и петдесет хиляди са доста пари за човек от Стормхейвън, помисли си Хач. Спомни си смътно, че мъжът й бил пияница, който изгубил лодката си, ипотекирана в банката. „Тя не би могла да знае какво изпитвам“, помисли си той и успя да намери известна доза съчувствие в сърцето си за Дорис Боудич, агент по недвижими имоти.

Настани се на столчето пред пианото и тихичко взе първия акорд от шопеновата прелюдия в ми минор. Изненада се и остана доволен, че пианото бе акордирано. Най-малкото Дорис бе изпълнила нарежданията му: почистете къщата, всичко да е готово, но не пипайте и не размествайте нищо. Изсвири замечтан прелюдията пианисимо, опитвайки се да се освободи от мислите си. Трудно му бе да приеме, че от двайсет и пет години не бе докосвал тези клавиши, не бе седял на това столче, дори не бе вървял по тези дървени подове. Навсякъде, накъдето се обърнеше, къщата му предлагаше с готовност спомени от щастливото детство. В крайна сметка то наистина бе щастливо. Единствено краят му бе непоносим. „Ако само…“

Той се върна пак към онзи студен и настоятелен глас.

Двама мъртви мъже, бе рекла Дорис. Това бе прекалено дори и за фабриката за слухове в такова малко градче. Дотук градът изглежда приемаше посетителите с донякъде гостоприемно любопитство. Със сигурност тяхното присъствие бе добре дошло за търговците. Ала Хач вече разбираше, че някой трябва да влезе в ролята на говорител на „Таласа“. В противен случай не можеше да се предвиди какви невероятни слухове щяха да изскочат от магазина на Бъд или от фризьорския салон на Хилда. С неприятно чувство осъзна, че само един човек ставаше за тази работа.