Прекараха скифа през отвор в рифовете. Мъглата се повдигна от равнището на морето и Малин успя да види зелените върхове на назъбените подводни скали, покрити с поклащащи се водорасли; бяха тъкмо такива скали, от които толкова се бояха ловците на омари при отлив или при гъста мъгла. Ала сега водата бе висока и малката моторница се плъзна без усилие покрай тях. Докато спореха кой да си намокри пръв краката, лодката опря дъно о чакълестия бряг. Малин скочи с вързалното въженце в ръка и изтегли лодката; водата джапаше в маратонките му.

Джони скочи на суха земя.

— Доста добре — рече уклончиво той, нарами чантата и погледна към вътрешността.

Малко над каменния бряг започваха високи треви и диви черешови храсти. Пейзажът бе осветен от призрачна сребриста светлина, която се процеждаше през тавана на мъглата, който още висеше над главите им. Огромен парен котел, висок най-малко три метра, се издигаше от близките треви, виждаха се масивните му нитове и тъмнооранжевата ръжда, с която бе покрит. От едната му страна имаше дълбок прорез — назъбен и обрасъл с цветчета. Горната му част чезнеше наполовина обвита от ниските вълма на мъглата.

— Обзалагам се, че котелът се е пръснал — рече Джони.

— Аз пък бас ловя, че е убил някого — отвърна с наслада Малин.

— Ха на бас, че е убил двамина.

Каменистият плаж завършваше към морето с хребети от полирани от морските вълни гранитни скали. Малин знаеше, че рибарите, които минават през канала на остров Рагид наричаха тези скали „уейлбакс“ (гърбове на китове). Той се покатери на най-близката от тях и се изправи, като се опита да надникне над тях към острова.

— Слез долу! — изкрещя Джони. — Какво си въобразяваш, че ще видиш в такава мъгла, идиот такъв!

— Не се знае кой е идиотът — понечи да каже Малин, докато слизаше, и получи братско почукване по главата заради стореното.

— Стой зад мен — рече Джони. — Ще обиколим брега, след това се връщаме.

Той закрачи бързо покрай подножията на скалите; загорелите му крака изглеждаха шоколадови на мъждивата светлина. Малин го последва огорчен. Идеята да дойдат тук бе негова, но Джони винаги поемаше водачеството.

— Ей! — извика Джони. — Погледни! — Той се наведе и взе нещо бяло и дълго. — Това е кост.

— Не, не е — отвърна Малин, все още ядосан.

Идването до острова бе негова идея. Тойтрябваше да я намери.

— Кост е и още как. И се обзалагам, че е човешка. — Джони развъртя предмета напред-назад като бейзболна бухалка. — Това е кост от крак на някой, който се е опитвал да намери съкровището. Или пък, може би, на пират. Ще я отнеса в къщи и ще я държа под леглото си.

Любопитството надви над гнева на Малин.

— Я да я видя — рече той.

Джони му подаде костта. Тя бе учудващо тежка и студена и миришеше лошо.

— Пфу! — рече Малин и веднага му я върна.

— Може би и черепът е някъде наоколо — поклати глава Джони.

Те се поразровиха сред скалите, но не намериха нищо друго освен умряла риба-куче с изпъкнали очи. След като заобиколиха носа, пред погледите им се появи потънала баржа, изоставена от някоя отдавна забравена спасителна операция. Явно заседнала при отлив, усукана и блъскана върху скалите, брулена от щормовете в продължение на десетилетия.

— Погледни това — рече Джони и в тона му прозвуча нарастващ интерес.

Той се покатери върху накренената, усукана палуба. Навсякъде върху нея бяха разхвърляни ръждясали метални парчета, тръби, потрошена машинария, както и опасни витки от въжета и кабели. Малин започна да оглежда вехториите, като внимаваше да не пропусне проблясването на някой пиратски дублон. Предполагаше, че пиратът — Ред (Червения) Нед Окъм, след като е бил толкова богат, навярно е разхвърлил сума дублони из целия остров. Същият Ред Нед, който сигурно бе заровил милиони и милиони в злато на острова, както и украсения със скъпоценни камъни Меч на Архангел Михаил — толкова могъщ, че би могъл да убие всеки, който погледне към него.

Разправяха, че Ред Нед веднъж отрязъл ушите на някакъв и ги използвал за залог при игра на зарове. Една шестокласничка на име Синди му бе казала, че Ред Нед всъщност отрязъл тестисите на онзи, но Малин не й повярва. Друг път Ред Нед се напил и разпорил някакъв мъж, след това го хвърлил зад борда и го влачил за червата, докато акулите не го изяли. Децата в училище знаеха много истории за Ред Нед.

След като баржата му омръзна, Джони даде знак на Малин да го последва към скалите, които лежаха на дъното на почти отвесните скатове откъм наветрената страна на острова. Високо над тях, на фона на небето, се издигаше черен път, от почвата досущ като чворести, изкривени пръсти стърчаха корените на отдавна изгнили смърчове. Краят на пътя се губеше във вездесъщата мъгла. Тук-там скатът бе подкопан и се бе срутил — жертва на бурите, които връхлитаха острова всяка есен.