Докато галерата бе наследник на здравия гръцки кораб, откарал Одисей от острова на Цирцея до циклопа, каравелата бе полъхът на бъдещето. Бърз и маневрен, този наглед тежък кораб можеше да стигне до всяко море на Земята. Каравелата бе съчетание от южняшки такелаж, здрава дъсчена конструкция от севера и закрепен на шарнир рул. Лесните за използване триъгълни платна, заети от арабите, правеха каравелата много по-добра от всеки друг платноход, особено когато имаше попътен вятър.

За съжаление на Агирес, тези тъй чудесни с простотата и ефективността си платна сега висяха безжизнени на двете мачти. При липсата на вятър, който да ги изпълва, те бяха просто ненужни парчета плат. Попадналата в безветрие каравела не можеше да помръдне.

Агирес погледна безжизнените платна и прокле наговорилите се срещу него стихии. Наруга се за късогледата си арогантност, която го бе накарала да загърби инстинктивното си желание да стои далеч от брега. Със своите ниски бордове галерите не бяха предвидени за плаване в открито море и щеше да им е трудно да последват каравелата. Но той се бе приближил към сушата, защото пътят бе по-пряк. При подходящ вятър корабът му можеше да изпревари всеки друг съд. Никога не бе предполагал, че ще попадне в такова мъртво безветрие. Нито пък очакваше, че галерите ще го открият тъй лесно.

Отърси се от самообвиненията. По-късно щеше да има достатъчно време да се занимава с тези въпроси. Отметна одеялото като пелерина на матадор, закрачи по палубата и закрещя заповеди. Щом мощният му глас проехтя от единия край на кораба до другия, палубата заприлича на разбунен мравуняк.

— Пускайте лодките! — Агирес посочи приближаващите галери. — Действайте, момчета, или палачите ще има да работят денем и нощем.

Всички се втурнаха да изпълняват задачите си. Всеки човек на борда на каравелата си даваше идеална сметка какви ужаси и мъчения го чакат, ако попадне в плен. Само след минути и трите лодки бяха спуснати на вода, а в тях бяха скочили най-силните гребци. Въжетата се опънаха като тетиви, но каравелата упорито не пожела да помръдне. Агирес закрещя на хората си да гребат още по-силно. Въздухът закънтя от най-цветистите ругатни към баската им мъжественост, за които можеше да се сети.

— Гребете! — крещеше Агирес с пламнали очи. — Какво ми се правите на испански курви!?

Греблата превърнаха спокойната вода в кипяща пяна. Корабът потрепна, изскърца и най-сетне се помръдна — едва-едва. Агирес изкрещя окуражително, втурна се към кърмата и вдигна далекогледа. През стъклото различи висок слаб мъж на носовата платформа на предната галера — и той се взираше в него през далекогледа.

— El Brasero — прошепна Агирес с неприкрито отвращение.

Игнаций Мартинес видя наблюдаващия го Агирес и дебелите му сластолюбиви устни се изкривиха в триумфална усмивка. Безмилостните му хлътнали жълти очи горяха от фанатизъм. Дългият му аристократичен нос се сбърчи, сякаш доловил някаква неприятна миризма.

— Капитан Блекторн — измърка той на червенобрадия мъж, който стоеше до него. — Слезте при гребците. Кажете им, че ще бъдат освободени, ако хванем плячката си.

Капитанът сви рамене и изпълни заповедта. Знаеше много добре, че Мартинес няма намерение да спази обещанието си и че това е просто жестока измама.

El Brasero на испански означаваше мангал. Мартинес си бе спечелил това прозвище заради ревността, с която предаваше на огъня еретиците по време на публичните аутодафета. Присъстваше на почти всяко quemerdo, мястото на изгаряне. Използваше всякакви средства, включително подкупи, за да си осигури честта да запали кладата. Въпреки че официалната му титла бе обществен обвинител и съветник на Инквизицията, Мартинес бе успял да убеди началниците си да го назначат за инквизитор, натоварен специално с преследването на баските. Тъкмо това бе изключително доходно занимание. Инквизицията незабавно конфискуваше имуществото на обвинения. Заграбеното богатство финансираше затворите, тайната полиция, залите за мъчения, армията и бюрокрацията на Инквизицията, а самите инквизитори ставаха богаташи.

Баските бяха овладели изкуството на мореплаването и корабостроенето до такова съвършенство, че никой не можеше да се мери с тях. Агирес бе плавал десетки пъти до тайните риболовни райони през Западното море на лов за китове или треска. Баските си бяха родени търговци и мнозина като Агирес бяха натрупали богатство, като продаваха китова мас и риба. Корабостроителницата му на река Нервион пускаше на вода съдове от всякакъв тип и размери. Агирес много добре си даваше сметка за Инквизицията и нейните изстъпления, но пък и бе прекалено зает да движи множеството си начинания и да се наслаждава на рядката компания на прекрасната си жена и двете си деца, за да й обръща особено внимание. Докато не му се случи при едно завръщане лично да се убеди, че Мартинес и Инквизицията са злини, които не бива да се подминават с лека ръка.

Разярена тълпа посрещна натоварените с риба кораби, когато приближиха доковете да изпразнят трюмовете си. Хората викаха Агирес и го молеха за помощ. Инквизицията бе арестувала няколко местни жени и ги бе обявила за вещици. Съпругата му бе сред отведените. Заедно с останалите тя бе съдена, призната за виновна и предстоеше да бъде преместена от тъмницата до мястото за изгаряне.

Агирес успокои тълпата и отиде направо в центъра на провинцията. Макар да бе влиятелен човек, молбите му затворничките да бъдат освободени останаха нечути. Чиновниците казаха, че не могат да направят нищо — това било църковен, а не светски въпрос. Някои прошепнаха, че ако се опълчели срещу Светата служба, ще изложат на опасност собствения си живот и имущество. И добавяха с ужас: „El Brasero“.