Той хвърли поглед към асансьорите и се навъси с недоумение. Как точно щяха да разиграят сцената? Не можеше да е по същия начин, защото изненадата вече не съществуваше. И все пак не случайно бяха отвлекли Джоун. Той усети как пулсът му се ускори и ръцете му затрепериха леко. Отдавна бе напуснал тайните служби. Междувременно не бе имал кой знае какво натоварване, освен да се бори с тежките формулировки из хиляди полезни, но скучни правни документи. А предчувстваше, че само след шестнайсет минути ще трябва да действа като опитен агент, какъвто бе някога. Гледайки безжизнените фигури, подредени зад червеното въже, той се запита къде ли ще изникне между тях истинският, пълнокръвен убиец.

Светлините помръкнаха, шумът на тълпата стихна, сетне чу звук на приближаващи стъпки. Мъжът изглеждаше тъй променен, че ако не очакваше да го види, Кинг навярно нямаше да го познае.

— Добро утро, агент Кинг — каза човекът с буика. — Надявам се да сте готов за своя голям ден.

Когато пристигнаха, Паркс и Мишел говориха с ръководителя на местния полицейски отряд, вдигнат по тревога. Бяха повикани федерални шерифи и други полицейски подкрепления от Северна Каролина.

— Ще стигнат в хотела преди нас — още в колата бе казал Паркс.

— Нека да обкръжат сградата — посъветва го Мишел. — Отвсякъде има гора. Лесно могат да се прикрият.

Мишел и Паркс вече коленичеха между дърветата зад хотел „Феърмаунт“. Скрита зад завоя полицейска кола преграждаше пътя към хотела. Мишел забеляза на едно дърво снайперист с оптически мерник, насочил пушката си към хотела.

— Сигурен ли си, че разполагаш с достатъчно хора? — обърна се тя към Паркс.

Той посочи няколко места в мрака, където бяха заели позиции други полицаи. Мишел не ги виждаше, но усещаше успокояващото им присъствие.

— Имаме предостатъчно хора, за да свършим работата. Въпросът е дали ще открием Шон и останалите живи. — Паркс остави пушката си и извади малка радиостанция. — Ти си била в хотела и познаваш разположението. Какъв е най-добрият начин да атакуваме?

— Последния път, когато бяхме тук и заловихме бегълците, двамата с Шон успяхме да пробием дупка в оградата, преди да си тръгнем. Беше по-лесно, отколкото да прескачаме. Предната врата е заключена с верига и катинар, но на десетина метра встрани има счупен прозорец. Можем да влезем оттам и след секунди ще сме във фоайето.

— Сградата е голяма. Имаш ли представа къде точно могат да бъдат?

— Имам предположение. В залата „Джаксън Стената“. Това е вътрешна зала, непосредствено до фоайето. Има една врата и няколко асансьора.

— Защо си толкова сигурна, че са в нея?

— Хотелът е стар, има плъхове и всевъзможни твари, всичко скърца и пука. Но при затворена врата в онази зала не чувах нищо. Беше тихо, прекалено тихо. При отворена врата се чуваха всички обичайни звуци.

— Не схващам.

— Мисля, че залата е звукоизолирана, Джефърсън.

Той я изгледа втренчено.

— Почвам да разбирам накъде биеш.

— На позиция ли са хората ти? — Той кимна. Мишел погледна часовника си. — Наближава полунощ, но има пълнолуние. Ще трябва да преодолеем откритото пространство, за да стигнем до хотела. Ако можем да ръководим атаката отвътре, навярно имаме по-добри шансове да не загубим никого.

— Планът звучи добре. Но ти водиш. Аз не познавам терена.

Паркс вдигна радиостанцията и нареди на хората си да стеснят обръча.

Мишел понечи да се втурне напред, но той я хвана за ръката.

— Мишел, на младини имах добри постижения като атлет, но не бях олимпиец. А сега коленете ми са скапани, тъй че би ли намалила малко темпото, за да не те изпусна от поглед?

Тя се усмихна.

— Нямай грижа, в добри ръце си.

Те изтичаха през дърветата, докато наближиха откритата ивица, която трябваше да прекосят, за да стигнат до оградата. Там спряха и Мишел погледна задъхания Паркс.

— Готов ли си?

Той кимна и вдигна палец.

Тя скочи и побягна към оградата. Зад нея Паркс стори същото. Докато тичаше приведена, Мишел се съсредоточи отначало върху сградата. После вниманието й се насочи назад. И от онова, което откри, я побиха студени тръпки.

Това не бяха нормални крачки; чуваше същите неравни подскоци, които бе доловила пред прозореца на стаята си в мотела — подскоците на човека, който се опита да я убие. Тогава бе сбъркала. Не бяха мъчителни крачки на ранен враг, а ревматично куцукане на човек с болни колене. А след миг чу и хъхрещото му дишане.