— Ще приемете ли чаша кафе, агент Максуел?

За момент тя се престори на изненадана, после явно усети, че при дадените обстоятелства това е излишно и дори нелепо.

— Ако не ви затруднява.

— В никакъв случай. Нали сме събратя по участ — агенти в немилост.

Той й помогна да привърже лодката към кея. Мишел огледа бараките и навесите. Джетът, каяците, скутерът и другите лодки на Кинг бяха безупречно чисти. По стените и лавиците се виждаха спретнато подредени инструменти, въжета и резервни части.

— Всяко нещо на мястото си, а? — подхвърли тя.

— Така ми харесва — отвърна Кинг.

— Аз пък съм малко немарлива в личния си живот.

— Съжалявам да го чуя.

Тръгнаха нагоре към къщата.

След като влязоха, Кинг наля кафе и двамата седнаха Край кухненската маса. Върху спортния си екип Мишел бе облякла анцуг с емблемата на Харвард.

— Мислех, че сте завършили университета „Джорджтаун“ — каза Кинг.

— Купих си този анцуг, когато на Чарлс Ривър в Бостън тренирахме за Олимпийските игри.

— Вярно, Олимпийските игри. Не си губите времето.

— Така ми харесва.

— Сега обаче явно имате време за губене, щом излизате на ранни разходки по реката и навестявате бивши агенти от тайните служби.

— Значи няма да приемете, че случайно съм се озовала тук? — Мишел се усмихна.

— Анцугът ви издаде. Подсказва, че сте имали намерение да слезете някъде, преди да се върнете до колата си. Освен това, независимо от олимпийската подготовка, едва ли щяхте да гребете единайсет километра дотук, ако не знаехте дали съм си у дома. Тази сутрин на няколко пъти ми позвъниха по телефона, но когато вдигах слушалката, никой не се обаждаше. Чакайте да позная — сигурно имате клетъчен телефон в черепа.

— Както виждам, полицейските навици си остават за цял живот.

— Просто се радвам, че си бях у дома, за да ви посрещна. Не бих искал да обикаляте наоколо. Напоследък засичам разни хора и това никак не ми харесва.

Тя остави чашката.

— Напоследък обикалях по други места.

— Така ли? Браво на вас.

— Отскочих до градче, наречено Боулингтън, в Северна Каролина. Мисля, че ви е познато. — Кинг също остави чашата си. — Хотел „Феърмаунт“ още е цял, но не работи.

— Според мен би трябвало да го взривят, та да се отърве от мъките — каза Кинг.

— Отдавна ме преследва един въпрос. Дали ще ми помогнете?

— Ще се постарая — отвърна подигравателно Кинг. — Така де, като си нямам друга работа, защо да не помогна на вас?

Тя не обърна внимание на тона му.

— Разположението на агентите около Ритър. Не сте разполагали с достатъчно хора и това го разбирам. Но подреждането ви е било истинска катастрофа. В радиус от три метра около човека не е имало друг агент освен вас.

Кинг отпи глътка кафе и се загледа в ръцете си.

— Знам, че ви се натрапвам — настоя Мишел. — Пристигам изневиделица и почвам да задавам въпроси. Ако кажете да си тръгна, няма да ви досаждам повече.

Най-сетне Кинг сви рамене.

— Какво пък толкова. И на вас не ви е било сладко след отвличането на Бруно. Това ни прави кръвни роднини в известен смисъл.

— Да, донякъде.

— Какво намеквате? — попита сприхаво Кинг. — Че аз се издъних по-зле от вас и не искате да се сравнявате с мен?

— Напротив, смятам, че аз се издъних много по-зле. Аз бях шеф на екип. Изпуснах от поглед охранявания. Никой не стреля по мен. Не ми се наложи да убивам сред адска суматоха. Вие загубихте концентрация за част от секундата. Навярно е непростимо за един агент от тайните служби, но аз провалих цялата операция от начало до край. Мисля, че по-скоро вие не бихте искали да се сравнявате с мен.

Изражението на Кинг омекна и гласът му стана по-спокоен.

— Разполагахме едва с половината от необходимия брой агенти. Донякъде по вина на правителството, отчасти и по желание на Ритър. Той не се радваше на особена популярност и всички знаеха, че няма шанс да спечели.

— Но нима Ритър не искаше да си осигури максимална безопасност?

— Той не ни вярваше — отговори простичко Кинг. — Ние бяхме представители на администрацията, вътрешни хора. А той, макар и член на Конгреса, си оставаше вън от системата. И не просто вън, а безкрайно далече — със смахнатата си платформа и онези радикални поддръжници. Та той дори си въобразяваше, че го шпионираме, честна дума. Затова ни държаха в неведение. Променяха маршрутите в последния момент, без да се посъветват с нас, и направо влудяваха Боб Скот, шефа на екипа.