— Чудесно, само че тя не ми е „скъпа приятелка“.

— Добре, каква ти е точно?

— Просто разследвам нещо и тя ми помага.

— Великолепно, радвам се, че поне движиш с някого, тъй като мен явно си ме забравил напълно. И Максуел ли предлага милион долара, ако разгадаеш случая, или само малко гимнастика между чаршафите?

Кинг се втренчи в нея.

— Само не ми казвай, че ревнуваш.

— Може и да ревнувам, Шон. Но въпреки всичко смятам, че заслужавам поне отговор на предложението си.

Кинг хвърли поглед към стаята на Мишел, но пак се обърна, когато Джоун сложи ръка върху рамото му.

— Трябва да продължа разследването. И кой знае, може би има някакъв шанс да разкрием цялатаистина за Клайд Ритър.

Кинг я изгледа предизвикателно.

— Да, някакъв шанс — отвърна той.

— Е, участваш ли? Трябва да знам. Още сега.

След кратко колебание той кимна.

— Участвам.

Излетяха с частен самолет за Дейтън, Охайо, после продължиха с кола до една психиатрична клиника, която се намираше на около трийсет минути път северно от града. Джоун се бе обадила предварително да получи разрешение за свиждане със Сидни Морс.

— Не беше чак толкова трудно, колкото предполагах — обясни тя на Кинг. — Макар че когато споменах кого искам да видя, жената отсреща се разсмя. Нямало пречки да го посетим, но щяло да бъде безполезно.

— Откога е тук Морс? — попита Кинг.

— От около година. Изпратили са го близките му. Или по-точно брат му, Питър Морс. Изглежда, няма други роднини.

— Мислех, че Питър Морс има неприятности с полицията. Не беше ли наркоман?

— Именно, беше. Никога не е влизал в затвора, вероятно благодарение на влиятелния си брат. По всичко личи, че се е отказал от наркотиците и когато по-големият му брат превъртял, той го настанил в щатската психиатрична клиника.

— Защо точно в Охайо?

— Доколкото разбрах, преди това Сидни живеел тук с брат си. Вероятно вече не е в състояние сам да се грижи за себе си.

Кинг поклати глава.

— Как се обръща съдбата! За по-малко от десет години някогашният герой на деня става постоянен жител на лудницата.

Малко по-късно Кинг и Джоун седяха в малка стая на унилото болнично заведение. По коридора долитаха стонове, крясъци и ридания. Хора, отдавна загубили разсъдъка си, седяха прегърбени в инвалидни колички из коридорите. В общата зала близо до приемната неколцина пациенти гледаха телевизия. Сестри, лекари и санитари с бели престилки крачеха уморено насам-натам, сякаш потискащата обстановка изсмукваше енергията им.

Кинг и Джоун станаха, когато един санитар докара пациента в инвалидна количка. Младежът кимна.

— Добре, ето го Сид. — Той коленичи пред Морс и го потупа по рамото. — Хей, Сид, тези хора искат да поговорят с теб, чуваш ли ме? Нищо друго, само да поговорят.

При последните думи санитарят се ухили. После той стана, а Джоун попита:

— Има ли нещо, което трябва да знаем? Например да избягваме някоя особено болезнена тема?

Младежът се усмихна, разкривайки ред криви зъби.

— Не и със Сид. Изобщо няма значение.

Кинг не можеше да откъсне очи от развалината в количката. Нима същият този човек преди осем години бе само на крачка от осъществяването на най-изумителния трик в американската политика? Морс бе поотслабнал, но все още си оставаше пухкав. Косата му беше обръсната; имаше къса прошарена брада. Кинг помнеше, че някога очите му бяха като лазери, не пропускаха нищо. Сега изглеждаха напълно безжизнени. Да, пред тях наистина седеше Сидни Морс, но само като сянка, куха обвивка.

— Каква е диагнозата? — попита той.

— Никога няма да излезе оттук, това му е диагнозата — отговори санитарят, който се представи с името Карл. — Напълно си е загубил ума. Превъртял е и няма да се оправи. Вижте какво, аз ще съм малко по-нататък по коридора. Като свършите, просто елате да ме повикате.

И Карл излезе.

Джоун се озърна към Кинг.

— Не мога да повярвам, че е той. Знам, че кариерата и репутацията му понесоха тежък удар след смъртта на Ритър, но кой би си помислил, че ще стигне дотук?