23. Онезикрит бил привърженик на някаква версия на философията на циниците, практикувана най-ярко от Диоген в епохата на Александър. (Срещата в Коринт между Александър и Диоген в средата на тридесетте години на IV век пр.Хр. станала легендарна. Александър се опитал да предразположи Диоген — който както винаги живеел в бъчвата си край пътя — към откровен разговор. Когато Александър попитал необщителния философ какво би поискал от него, Диоген само пожелал да не му засенчва слънцето.) Апаратът за възхваляване на достойнствата на владетеля веднага заработил, като съчинил историята, че той споделил, че ако не бил Александър, би искал да бъде Диоген. Онезикрит съзнателно имитирал откъс от „Киропедия“ на Ксенофонт (творческо описание, вероятно посветено за обучението на Кир Велики) и се опитал да представи Александър като велик мислител и мъдрец. Но това той сторил толкова тенденциозно, неприемливо дори и за един писател, изцяло служещ на каузата на Александър, че в пълния смисъл на думата заслужил да бъде упрекван като „ласкател“.

24. Неарх, като и Птоломей, бил близък приятел на Александър още от ученическите години в Миеза. Обаче за разлика от Птоломей той изгубил цялото си влияние и статут след смъртта на Александър и намерил поле за изява на амбициите си и огорчението си в съставянето на мемоари, в които изтъквал преди всичко своите заслуги. Разказите на Неарх за авантюрата на Александър в Индия все пак били доста интригуващи и като живо описание на очевидец послужили на Ариан като основа за втората половина от неговия самостоятелен труд „Индийските приключения“ ( Indica), съставен отделно от общата му история на живота на Александър. Неарх бил възприеман дори още по-сериозно от по-съвременните изследователи, докато накрая Ернст Бадиан — най-суровия и най-скептичния критик сред съвременните историци на Александър — се видял принуден да започне да отстранява измислиците. Той до такава степен орязал размерите на съчиненията му, като наблегнал на литературните претенции на Неарх, на пристрастието му към чудесата и на изкривеното представяне на собствената си личност, че накрая окачествил целия труд на Неарх като Tendenzschrift — т.е. изцяло тенденциозно съчинение, а не като обективен разказ за един критичен епизод от кариерата на Александър.

25. Шестият и последен очевидец от нашите източници е Характер — още един грък от островите в Егейско море. Той бил роден в град Митилен на остров Лесбос и се издигнал сред приближените на Александър до негов главен камерхер (дворцов шамбелан), след като господарят му започнал да възприема церемониите на персийския двор като съставна част от новата си роля — цар на Азия. Умело и живо описаните от Хар „Истории за Александър“ били публикувани най-малко в десет книги и сред многото им читатели трябва да се спомене, че били взети под внимание от Аристобул и съответно цитирани от Плутарх. Но нищо не ни е известно за това дали в тях са преобладавали спомени за дворцови клюки и анекдоти от живота на придворните — т.е. такива пикантерии, които днес изпълват страниците на жълтата преса. Но дори и да е било така, разбира се, те все пак са могли да послужат за пояснение на подробностите около такива подобни скандални епизоди като примерно смъртта на Калистен.

26. Но дори и при липсата на достъп до ясни позовавания на съответните документални източници, възможно е да се предположи, че те наистина са съществували, като се съди по многобройните детайли в описанията на Ариан, които той заимствал по военните и административните въпроси от Птоломей и може би от Аристобул, но не са открити в авторите, причислявани към „Вулгатата“ като Диодор, Курций или Плутарх. Първата от тези творби се наричала „Ефемериди“ — заглавие, което би могло да се преведе като (царски) дневници. Атеней — гръцки компилатор, който работил в Александрия към 200 г. — ни разкрива, че тези дневници били съставени от двама гърци: Евмен от Кардия в Хелеспонт и Диодот от Еритрея в Йония (на западния бряг на Мала Азия). Този Евмен бил личен секретар на Александър и по-късно се превърнал в една от главните фигури в междуособиците около наследството на Александър — както го характеризира Плутарх в своите животоописания. Учените обикновено се доверяват изключително много на неговите признания, макар че някои все пак оспорват дали той е вписал в дневниците ежедневните стенограми за по-важните решения на Александър, а също дали всичките по-значими събития са били довеждани до негово знание. Подобна проява на доверие с нищо не е оправдана. Ако за пропагандни цели от Евмен или някой друг тези хроники не са били изцяло подправени или поне продиктувани, то като най-достоверни свидетелства за епохата би трябвало да бъдат признати записите на вавилонските жреци, въпреки че в тях се намират полезни за нашето изследване данни, само когато Александър е пребивавал във или край Вавилон — като най-подозрителното събитие в тях е смъртта му през юни 323 г.

27. Тогава се появяват така наречените „Дневници на експедицията в Азия“ („Хипомнемата“), които според легендата били записвани лично от Александър. В тях ако не друго, поне били вписани — пак според официалната или „дворцовата“ версия — така наречените „последни планове на Александър“, т.е. списък за непосредствените бъдещи задачи, съставен броени седмици преди ненавременната му кончина. С това въведение тези планове били публично оповестени от Пердика пред общия сбор на войските скоро след трагичното за всички събитие — неочакваната смърт на Александър (вж. Глава 10). Предполагало се, че в този вид проектите на императора трябвало да вдъхват доверие сред македонските воини. Дали тези дневници били автентични или не — това ние няма как да узнаем. Можем само да твърдим с по-голяма степен на увереност, че не били автентични поредиците от писма, чието авторство било приписвано лично на Александър. Повечето от тези писма били представени на читателите от Плутарх, който очевидно имал достъп до една или повече колекции. При най-оптимистичните изчисления техният брой достига четиринадесет, от които десет могат да бъдат намерени в „Животописът на Александър“ от Плутарх, като няколко екземпляра от тази поредица все пак изглеждат достоверни. И все пак отново може да се повдигне въпросът за тяхната автентичност — както примерно писмото, което според легендата Александър адресирал директно до Дарий III непосредствено след битката при Граник през 334 г. и в което твърдял, че той, Александър, а не Дарий бил легитимният цар на Персия, а Дарий бил само един жалък и недостоен узурпатор на престола. Подобна проява на дързост може да е била характерна за младия Александър, но по-добре би било това да можеше да се документира с по-висока степен на достоверност.

28. Сред авторите на източниците, които не са били очевидци на събитията, трябва да започнем с Клейтарх, син на Динон, който също бил уважаван историк и вещ познавач на Персия. Клейтарх бил прекалено млад, за да съпровожда Александър в неговата азиатска експедиция, но липсата на преживявания от първа ръка при Клейтарх донякъде се компенсирали със свободата на авторство — той не бил заставян от никого да пише повече или по-малко официална история. Дори като се има предвид, че през 322 г. бил в Атина, Клейтарх имал възможност да се консултира спокойно с всичките онези гърци, които са контактували или с Александър, или с персите (политици, посланици, художници, инженери, редови войници). Така той можел да обогатява описанията на Калистен и на другите автори очевидци с изобилието от събираните от него устно предавани сведения, което липсва в източниците, ползвани от Ариан. Симпатиите на Клейтарх към окупираната Атина надделявали над промакедонските тенденции сред кръговете, които се противопоставяли на антимакедонската позиция, с която се отличавала поддържаната от Демостен линия през последните години от живота му (знаменитият оратор умрял през същата 322 г.).

29. Хипотезата, че той бил истинският основоположник на „Вулгатата“ като литературна традиция (както е представена по-късно в запазените до днес творби на Диодор, Курций и Юстин) често била оспорвана — главно от по-късния изследовател Никълъс Хамънд. Той твърди, че Клейтарх написал своите дванадесет или повече книги през последното десетилетие на IV век пр.Хр. — което все пак е достатъчно рано, за да бъде използван поне от Аристобул и евентуално от Птоломей. Съществува още една, по-съвременна и по-откровена хипотеза, в която се приема, че Клейтарх приел поканата на Птоломей (малко преди коронацията на последния като цар на Египет) да посети Александрия и да създаде описание за подвизите на Александър, което трябвало да бъде показано на гърците в деня на приема, даван от Птоломей за делегацията на Коринтския съюз с цел съживяване на този отдавна нефункциониращ орган (вж. Глава 5).

30. В сравнение със сухите изброявания в трудовете на Птоломей, Клейтарх бил четен много по-ревностно от читателите както през елинистичния период, така и по време на римската империя. Така Клейтарх се превърнал в най-популярния писател от античността, специализирал по темата за Александър, при това доста преди да се стигне до масовото разпространение на „Александрова романтика“ в ранния период на римската империя. Клейтарх представял Александър като героичен владетел, предопределен от съдбата за син на либийския бог Амон, достоен съперник на своя предтеча Херкулес и на бог Дионисий, завоевател на повечето далечни земи от ойкумене (познатия на човечеството обитаем свят). Основната привлекателност на неговата история в очите на следващите поколения се криела в живите описания и изобилието от сензационно изглеждащи случки. Например Клейтарх разказвал за опожаряването (по заповед на Александър) на дворцовия комплекс в бившата церемониална персийска столица Персеполис през 330 г. не само като символичен политически акт, за който по-късно трябвало да се съжалява (както твърди Ариан, подражавайки на Птоломей). В повествованието на Клейтарх Александър издал тази необмислена заповед под влиянието на значителното количество изпито вино и под внушението на Таис — изискана атинска хетера, която точно тогава била любовница на Птоломей (наричана накратко Атинянката Таис). Може би точно за този епизод Клейтарх да е бил исторически по-точен от другите разказвачи, особено ако се има предвид, че Птоломей — по разбираеми причини — се опитал да омаловажи ролята, която мълвата приписвала на Таис. Но общото впечатление на по-сериозните антични автори се свеждало до извода, че Клейтарх, макар и интелигентен, бил склонен да добавя измислици към истината и този възглед оставил доста отрицателно отражение върху представите за него в следващите епохи — чак до нашата съвременност.