Шрифт:
Но радостта е тънко острие,
което губи при употребление.
И празниците с техния захлас,
тъй радостни, тържествени и дивни,
затуй са редки като скъп елмаз
във нечии огърлици и гривни.
О, нека да те пази под капак
като скъперник бързащото време.
Но как се радвам аз, когато пак
от тебе то преградата си снеме.
Чрез теб познах и скритото страдание,
и пълното със трепет обладание.
53
Не зная от какво си сътворен.
Едничка сянка имат всички живи.
От милиони ти си придружен
подобия и сенки причудливи.
Адониса вземи за образец.
Като отливка с тебе той съвпада.
На древността Елена бе венец,
но ти ни връщаш чара на Елада.
Април и лете зрелите жита
са твоя лик душевен и телесен.
На ранна пролет имаш нежността
и щедростта на плодовита есен.
Зовеме всяка прелест с твойто име,
но верността с какво да я сравниме?
54
Но истината, тя е благодат!
Тя по-прекрасна прави красотата.
Което радва в розовия цвят,
е не самият цвят, а аромата.
И нека храста с болните листа
да бъде с тоя кървав цвят и с този
уханен дъх и с тази красота,
която имат истинските рози.
Но той на вид изглежда само чист,
а вехне със отровено дихание.
Не тъй умира розовият лист:
смъртта на листа е благоухание.
Когато ти напуснеш този свят,
в стиха ми ще ухае твоя цвят.
55
И този мрамор, въплотил царе,
и той преди сплавта на стиховете
и твоя траен спомен ще умре,
потънал цял в сметта на вековете.
Войни ще смажат крехката творба,
метеж пиедестала ще разбие.
Но времето нетленната резба
на песните ни няма да изтрие.
И ти не ще изчезнеш със смъртта
и в мрака на враждебното забвение.
Ще бъдеш жив, износвайки света,
с последното човешко поколение.
До второто пришествие живей
във този жив, нетленен мавзолей.
56
Пламни, любов! Та твойто жило в мен
не се ли впива като глад и жажда?
Гладът, засищан всеки божи ден,
със нови сили всеки ден се ражда.
И ти любов, и твоите очи,
наситили глада си, не копнеят.
Но нека глад и утре в тях личи —
родени да пламтят, а не да тлеят.
И нека стане океан, сърце,
от този промеждутък без любов,
на чийто бряг, протягайки ръце,
да срещнем любовта със благослов.
Или да бъде зима той, която
събужда в нас копнеж за ново лято.
57
За роба няма други занимания,
освен да бърза при уречен знак.
Така, следейки твоите желания,
и аз прекарвам с дни пред твоя праг.
Стрелките не следя нетърпеливо,
окайвайки съдбата си наум.
И не кълна раздялата горчиво,
излизайки по даден знак без шум.
И даже в своите помисли ревниви
не дръзвам нищо да те питам аз.
И беден роб, аз считам за щастливи
прекаралите с теб, макар и час.
Прави каквото щеш! Лишен от зрение,
не зная аз какво е подозрение.
58
Опазил бог! Нима, роден в неволя,
аз бих посмял да питам: „Докога?“
Да броя часовете, да те моля,
да бъда повече от твой слуга.
Аз само чакам, без да се оплаквам,
понасяйки раздялата едва.
Но моята съдба е да очаквам
и без да се оплаквам при това.
Било в дела, било във развлечения
на тебе само ти принадлежиш.
И ти, не друг, за твоите престъпления
срещу самия теб ще си простиш.
Създаден съм за туй: да те очаквам.
И аз те чакам, о, не се оплаквам.
59
Щом нищо не е ново, щом светът
е стар като ония мироздания
и раждаме сега за стотен път
отдавна вече раждани създания,
то нека върне паметта кръгом
с петстотин кръга онова светило
и ни покаже в някой древен том
едно лице, така добро и мило.
Да знам какво са мислили тогаз