Юний Ант по-бързо, отколкото в началото на предаването, провери настройката на паметната машина и показанията на бдителните часовои на изправността — уредите на ОЕВ.

Монотонният глас на електронния преводач продължаваше:

— Ние приехме напълно добро предаване от звездата… — отново се посипаха редица цифри и резки звуци — случайно, не през време на предаванията на Великия пръстен. Те не са дешифрирали езика на Пръстена и напразно изразходват енергия, като предават в часовете на мълчанието. Отговорихме им в периодите на техните собствени предавания — резултатите ще станат известни приблизително след три десети от секундата… — Гласът млъкна. Сигналните уреди продължаваха да светят с изключение на угасналото зелено око.

— Това са още неизяснени прекъсвания в предаването, може би от преминаване през легендарното неутрално поле на астронавтите — обясни Юний Ант на Веда.

— Три десети от галактическата секунда — значи трябва да се чака около шестстотин години — мрачно измърмори Дар Ветер. — Интересно, защо ни е нужно това?

— Доколкото разбрах, звездата, с която са се свързали, е Епсилон от Тукан, съзвездие в южното небе — обади се Мвен Мас, — отстояща на деветдесет парсека, което е близо до границата на нашата постоянна връзка. По-нататък от Денеб още не сме я установили.

— Но ние приемаме и от центъра на Галактиката, и от кълбовидните струпвания, нали? — попита Веда Конг.

— Нередовно, случайно или чрез паметните машини на другите членове на Пръстена, които образуват проточена в пространството на Галактиката верига — отвърна Мвен Мас.

— Съобщенията, изпратени преди хиляди и десетки хиляди години, не се губят в пространството и в края на краищата стигат до нас — добави Юний Ант.

— Но това значи, че ние съдим за живота и познанията на хората от другите, много далечните светове със закъснение, например за зоната на центъра на Галактиката — двадесет хиляди години?

— Да, безразлично дали това се предава от паметните записи на близките светове, или се улавя от нашите станции, ние виждаме далечните светове такива, каквито са били в много древни времена. Виждаме твърде отдавна умрели и забравени в своя свят хора.

— Нима ние, които сме постигнали толкова голяма власт над природата, тук сме безсилни? — по детски се възмути Веда. — Нима не може да се стигне до далечните светове по друг начин, с друго вместо с вълновия или фотонния лъч [*18] средство?

— Как ви разбирам, Веда! — възкликна Мвен Мас.

— В Академията на върховете на знанието се занимават с проекти за преодоляване на пространството, времето, притеглянето — намеси се Дар Ветер, — само че не са дошли до стадия на опитите и не са могли…

Внезапно зеленото око пламна и Веда пак усети главозамайване от потъналото в бездната пространство на екрана.

Рязко ограничените краища на изображението показваха, че това е запис на паметна машина, а не направо уловено предаване.

Отначало се появи повърхността на планета, видима, естествено, от външната станция-спътник. Грамадно бледовиолетово, призрачно от неимоверното нажежаване слънце заливаше с пронизващи лъчи синьото облачно покривало на нейната атмосфера.

— Точно така — това е светилото на планетата Епсилон от Тукан, високотемпературна звезда от клас В9, със светимост седемдесет и осем наши слънца — прошепна Мвен Мас.

Дар Ветер и Юний Ант утвърдително кимнаха.

Зрелището се измени — сякаш се стесни и спусна почти на самата почва на неизвестния свят.

Високо се издигаха закръглени куполи на планини, като че ли излети от мед. Непознат минерал или метал със зърнеста структура аленееше като огън под удивително бялата ярка светлина на лазурното слънце. Дори в несъвършеното предаване на уредите незнайният свят блестеше тържествено, с някакво победно великолепие.

Отблясъците от лъчите заобикаляха контурите на медните планини със сребристорозова корона, която се отразяваше във вид на широк плат върху ленивите вълни на виолетовото море. Водата с цвят на ярък аметист изглеждаше тежка. От дълбините й припламваха червени светлини, като стотици живи малки очи. Вълните лижеха масивното подножие на исполинска статуя, която стоеше далеч от брега в гордо усамотение. Жена, изваяна от тъмночервен камък, беше отметнала назад глава и сякаш в екстаз протягаше ръце, устремена към пламтящата глъбина на небето. Тя напълно би могла да бъде дъщеря на Земята — абсолютната прилика с нашите хора вълнуваше не по-малко, отколкото поразителната красота на скулптурата. В нейната фигура, сякаш изпълнена мечта на ваятелите от Земята, се съчетаваха могъща сила и одухотвореност на всяка линия на лицето и тялото. Полираният ален камък на статуята излъчваше пламъка на непознат и поради това тайнствен и привлекателен живот.

Петимата земни жители безмълвно гледаха изумителния нов свят. Само от широките гърди на Мвен Мас се изтръгна дълга въздишка — още при първия поглед към статуята всеки негов нерв се напрегна в радостно очакване.

Срещу статуята, на брега, назъбени сребърни кули отбелязваха началото на широка бяла стълба, прехвърлена свободно над гъсталак от стройни дървета с тюркоазени листа.

— Те трябва да звънят! — пошепна Дар Ветер в ухото на Веда, като сочеше кулите, и тя наведе глава в знак на съгласие.