Но увлечен от зрелището в дълбочината на полусферичния екран, Ерг Ноор не веднага помисли за това. Сякаш и той летеше над повърхността на безмерно далечната планета. За голямо съжаление на пътешествениците — ония, загиналите, и тия, живите — планетата се оказа подобна на познатия ни от детството Марс. Същата тънка, прозрачна газова обвивка с възчернозелен цвят, същото безоблачно небе, същата равна повърхност на безлюдни континенти с вериги от разрушени планини. Само че на Марс цари пронизващ нощен студ и рязка смяна на дневните температури. Там има плитки блата, изпаряващи се до почти пълно изсъхване, пада оскъден дъжд или скреж, мяркат се хилави растения и странни, вяли, зариващи се в пръстта животни.

Тук ликуващите пламъци на светлосиньото слънце нагряваха планетата така, че тя цялата излъчваше жега като най-знойните пустини на Земята. Водни пари в нищожно количество се издигаха в горните слоеве на въздушната обвивка, а огромните равнини се засенчваха само от вихрите на топлинните потоци, които непрекъснато смущаваха атмосферата. Планетата се въртеше бързо, както и всички останали. Нощното изстудяване разсипваше скалите в пясъчно море. Пясъкът, оранжев, виолетов, зелен, синкав или ослепително бял, изпъстряше планетата с огромни петна, които отдалеч наподобяваха морета или гъсталаци от въображаеми растения. Веригите на срутените планини, по-високи, отколкото на Марс, но също така мъртви, бяха покрити с блестяща черна или кафява кора. Синьото слънце с могъщо ултравиолетово излъчване разрушаваше минералите, изпаряваше леките елементи.

Светлите пясъчни равнини сякаш изпускаха пламъци. Ерг Ноор си припомни, че в старо време, когато учените са били не множество от населението на Земята, а само нищожна по численост група хора, сред писателите и художниците се разпространили мечти за обитатели на други планети, приспособили се към живот при по-висока температура. Това е било поетично и красиво, укрепвало е вярата в могъществото на човешката природа. Хора в огненото дихание на планетите на лазурните слънца посрещат своите земни събратя!… Една картина в музея на източния център на южния обитаем пояс бе направила силно впечатление на много посетители, в това число и на Ерг Ноор. Равнина, покрита с пламтящ ален пясък, забулена с мъгла при хоризонта, сиво горящо небе и под него — безлики човешки фигури в топлинни скафандри. Те са застинали в твърде чудновати пози пред някакво металическо съоръжение, нагрято до побеляване. Наблизо — гола жена с отпусната червена коса. Светлата кожа сияе в заслепяващата светлина още по-силно от пясъците. Лилави и малинови сенки подчертават всяка линия на високата стройна фигура, стояща като знаме на победата на живота над космическите сили.

Смела, но съвсем нереална мечта, която противоречи на всички закони на биологическото развитие, опознати сега, в Епохата на Пръстена, много по-дълбоко, отколкото във времето, когато е била нарисувана картината.

Ерг Ноор трепна, когато върху екрана планетата се втурна насреща му. Непознатият пилот започна да спуска «Парус». Доста близо заплуваха пясъчни конуси, черни скали, сипеи от някакви святкащи зелени кристали. Звездолетът методично виеше спирала от единия полюс към другия. Никакъв признак на вода и поне на най-примитивен растителен живот. Отново «поне»!…

Появи се тъга от самотата, от залутаността на кораба… Ерг Ноор чувствуваше като своя надеждата на онези, които снимаха филма и наблюдаваха планетата, за да издирят поне по-раншен живот. Колко е познато на всекиго, който е летял към пусти, мъртви планети, това напрегнато търсене на несъществуващи в действителност развалини, останки от градове и постройки в случайните форми на пукнатини и отломъци от скали!

Бързо бягаше на екрана изгорената земя на далечния свят, отвявана от бесни вихри, лишени от сянка. Ерг Ноор, осъзнал крушението на отдавнашната си мечта, се мъчеше да разбере как е могла да се роди неговата невярна представа за планетите на синята звезда.

— Нашите земни братя ще бъдат разочаровани, когато научат всичко — тихо каза биологът. — Много хилядолетия милиони хора от Земята са гледали към Вега. В летните нощи на Севера всички млади, обичащи и мечтаещи, са отправяли взор към небето. Лете Вега, ярка и синя, стои почти в зенита — нима е било възможно да не й се любува човек? Още преди хиляди години хората знаели доста много за звездите. Поради странно направление на мисълта те не подозирали, че планети са се образували почти край всяка бавно въртяща се звезда със силно магнитно поле, както спътници има почти при всяка планета. Те не познавали тоя закон, ала мечтаели за събратя в другите светове и преди всичко на Вега. Помня преводите на красиви стихове за полубожествените обитатели на синята звезда.

— Аз мечтаех за Вега след съобщението на «Парус» — извърна се към Еон Тал началникът. — Сега е ясно, че хилядолетният стремеж към далечни, прекрасни светове е затулил очите и на мен, и на множество умни и сериозни хора.

— Как ще дешифрирате съобщението на «Парус»?

— Лесно. «Четирите планети на Вега са съвсем безжизнени. Няма нищо по-прекрасно от нашата Земя. Какво щастие ще бъде да се върнем!»

— Вие сте прав! — възкликна биологът. — Как по-рано не проумяхме това?…

— Може би някои са се досещали, обаче не ние, астронавтите, пък навярно не и в Съвета. Но това ни прави чест — в живота побеждава смелата мечта, а не скептичното разочарование!

На екрана обикалянето около планетата завърши. Последваха записи на станцията робот, спусната за анализиране условията на повърхността на планетата. После се чу извънредно силна експлозия — хвърлиха геоложка бомба. [*49] До звездолета стигна гигантски облак от минерални частици. Завиха помпите — поемаха прах във филтрите на страничните всмукващи канали. Силиколовите епруветки се изпълниха с проби минерален ситнеж от пясъците и планините на изгорената планета, а кварцовите балони — с въздух от горните слоеве в атмосферата. «Парус» се отправи назад в тридесетте години път, който не му е било съдено да преодолее. Сега неговият земен другар отнася на хората всичко, което загиналите пътешественици са успели да постигнат с такъв труд, търпение и безстрашие…