— Можеше да ме оставиш да спя — рече тя горчиво. — Тъкмо заспивах, когато зашепна в ухото ми.

Не отговорих. Беше права.

— „Мелба с горещ шоколад“ — цитира тя. После добави: — В действителност идеята не бе лоша. Наруши ми диетата.

Разхихиках се.

— Престани!

— Можем да се върнем вече у вас. Или при мен. И да поспим.

— Предполагам. Ала няма да можем да заспим, нали? Не, не го казвай. Ще вземем приспивателни и след пет часа ще се събудим с писъци. Предпочитам да остана будна. Така поне ще знаем какво става.

Ако глътнехме обаче всички хапчета… но не го казах. Вместо това рекох:

— Тогава какво ще кажеш за пикник?

— Къде?

— На плажа, може би. Има ли значение? Ще решим по-късно.

IV

Всички супермаркети бяха затворени. Но аз от години използвах магазина за напитки в съседство до „Червеният хамбар“. Там купихме гъши пастет, бисквити, две бутилки изстудено шампанско, шест вида сирене и адски много ядки — взех по един пакет от всички видове, — още бисквити, торба лед, замразени гръцки предястия, четвъртинка бутилка старо бренди, което струваше двайсет и пет долара, съпоставима четвъртинка черешов ликьор за Лесли, две опаковки от по шест кутийки бира и битер лимон…

Когато натрупахме всичко това в разнебитената количка за пазаруване, вече валеше. Едри тлъсти капки се размазваха на пориви върху огромния стъклопакет, който представляваше лицевата страна на магазина. Вятърът виеше около ъглите.

Търговецът бе в приповдигнато настроение, кипящ от енергия. Бе наблюдавал Луната през цялата нощ.

— А отгоре на всичко и това! — възкликна той, докато пъхаше плячката ни в хартиени торби. Беше нисък, мускулест старец със здрави ръце и широки рамене. — В Калифорния никога не вали така. Капките падат отвесно и тежко, ако изобщо завали. Нужни са дни, докато се насъбере.

— Знам — отвърнах.

Написах му чек, като се чувствах гузен. Човекът ме познаваше отдавна, за да ми има доверие. Чекът обаче бе съвсем редовен. Имаше пари за осребряването му. Ала още преди да настъпи работният ден, той щеше да стане на пепел, а всички банки по света щяха да бълбукат, разтопени под жегата на Слънцето. Но за това вината не бе моя.

Търговецът сам нареди торбите ни в количката и застана на вратата.

— Когато дъждът попрестане, ще изтичаме навън. Готови ли сте?

Приготвих се да отворя вратата. Дъждът придойде така, сякаш някой изля кофа вода срещу прозореца. След миг спря, макар по стъклото да продължаваше да се стича вода.

— Сега! — викна той, аз отворих вратата и изскочихме навън.

Стигнахме колата, смеейки се като полудели. Вятърът виеше наоколо, като повдигаше от земята пръски и ги хвърляше върху нас.

— Избрахме добра пауза. Знаете ли на какво ми напомня това време? На Канзас — заяви търговецът. — По време на торнадо.

После внезапно от небето се изсипа чакъл. Ние изпищяхме и се снишихме, а по колата се чу звън от милиони малки удари. Отключих вратата и издърпах след себе си Лесли и стареца. Потрихме очуканите си глави и се огледахме навън, където навсякъде подскачаше бял чакъл.

— Град! — възкликна търговецът. — Вече наистина нищо не разбирам.

Нито пък аз. Единственото, което можех да си мисля, бе, че имаше някаква връзка с Новата. Но каква? Как?

— Трябва да се връщам — рече старецът.

Градът се изчерпи в една кратка вихрушка. Мъжът се стегна, после изскочи от колата като морски пехотинец, превземащ баир. Повече не го видяхме.

Облаците бушуваха на небето, като ту се събираха, ту изчезваха. Разминаваха се един с друг по-бързо, отколкото бях виждал някога да се движат облаци. Търбусите им бяха осветени от светлините на града.

— Трябва да е от Новата — каза Лесли, като потрепери.

— Само че как? Ако ударната вълна бе стигнала тук, вече щяхме да сме мъртви… или поне глухи. Ама град?

— На кой му пука? Стан, нямаме време!

Аз също потреперих.

— Добре. Какво ти се иска най-много да направиш тъкмо сега?

— Да гледам бейзболен мач.

— Два през нощта е — напомних й аз.

— Така отпадат много неща, нали?

— Да. Посетихме последния си бар. Видяхме последната си пиеса и последния си филм. Какво ни остава?

— Да разгледаме витрините на бижутерските магазини.

— Сериозно ли? През последната ни нощ на Земята?