Тя се обърна с гръб към мен и прибра заместителя. После бавно затвори вратата на хладилника и застана сковано с лице към стената. Накрая прошепна:

— Какво видя, Ходжа? Колко дълго беше…

Колко странно. Какво съм видял аз? Докато размишлявах, Кристи се обърна и ме погледна. Сепнах се от дълбочината на страха в очите й. Какво, по дяволите, може да съм видял, че…

— Не съм сигурен. Ти наблюдаваше… цветове на брега, там, до самата вода.

Леко облекчение.

— Знаеш ли, много е странно — заговори тя, като ме наблюдаваше внимателно. — Тези цветове изглеждат почти като че ли са… Не зная. Правят някаква картина. Вихрушки. Подобно на абстрактно изкуство.

Страхът се изостри.

— Споменавал ли си за онова… което се случи последния път, на… някого? — попита.

Казах й за Гуалтери и я видях да преглъща, преди да заговори отново.

— Какво каза той?

— Каза, че това не му влиза в работата — свих рамене аз. — Каза да ни уведомиш, когато си готова да… пу-публикуваш. — Публикуваш! Господи.

Доловима въздишка. После тя вдигна поглед към мен, пристъпи по-близо и каза:

— Правилно, Ходжа. Това е моя работа. Хм. Бих желала да ми обещаеш, че няма…

— Кристи, искам да знам, защо бе изключила радиото. Веднага. Хора, готови да нарушат правилата за безопасност за свои собствени цели, могат да убият всички ни. И ти знаеш това, доктор Кристине Мейтнър.

Погледът в очите й стана почти отчаян.

— Ходжа, ще ти дам всичко, което поискаш, за да си държиш устата затворена.

Смехът ме накара да заекна отново.

— Ти ми предлагаш подкуп? Какво, по дяволите, имаш предвид, твоя сметка в швейцарска банка ли? — Учен като нея би получил доста пари за едно пътуване дотук. Много повече, отколкото някой нещастен дребен машинен техник. — Да не мислиш, че е останало нещо от проклетите Алпи?

Това я накара да трепне за секунда, не можа да схване веднага какво говоря. Колкото до мен, аз внезапно видях Женева в пламъци, докато небето изгаряше синьо-бяло от метеоритен дъжд.

Кристи отвърна поглед. Дишаше тежко с отворена уста и се поклащаше леко. Когато се обърна отново към мен, бях шокиран да видя сълзи в очите й.

— За Бога, Ходжа — каза тя. — Моля те. Ще ти дам всичко, каквото поискаш! Само го назови!

Тя хвана пръстена на ципа на комбинезона си и го отвори чак додолу, показвайки ми големи увиснали гърди и възглавници тлъстина около корема. Мизерно кичурче червеникавокафяви лонни косми надзъртаха през най-долната част на ципа.

Застанала така, ме загледа с умоляващи очи.

Почувствах, че дъхът ми спря в гърлото, уловен от непознато усещане.

Протегнах ръка с дланта към нея и казах много тихо:

— Кристи. Просто ми кажи какво става, съгласна ли си?

Тогава тя погледна надолу с помръкнало лице. Бавно затвори ципа и едва успях да доловя какво прошепна след това.

А то беше: „Мисля, че нещата от разтопен пастел са живи.“

Сдържах смеха си, втренчен в нея, с широко отворена уста.

Всичко това бе преди един цял живот, за всички нас.

Спомням си, когато бях малко момче, мисля на седем години, как седях с моя дядо, който тогава трябва да беше в началото на шейсетте, и двамата наблюдавахме съобщенията за ландера „Дискавъри“, който кацна на Европа и заби своята сонда дълбоко в бледочервения лед на лишеното от слънце море.

Спомням си как дядо ми казваше, че когато той бил седемгодишен и по телевизията показвали „Спутник“, неговият дядо бил ужасен до краен предел от тази направляема звезда — неговият дядо, родил се в годината, когато са летели братя Райт; човек, който си спомнял, че е бил седемгодишен, когато Блерио извършил своето легендарно прелитане над Ламанша.

Под ледената кора на Европа нямаше никакъв живот, а само кишаво море от органични бълбукащи водни мехури около безжизнени черни димки. Дядо ми почина няколко месеца преди първият човек да стъпи на Марс и да докаже, че там също няма живот и може би никога не е имало, точно както неговият дядо е починал малка преди „Аполо“ да докосне лунната повърхност.

Представях си, че аз вероятно ще умра, преди човек да достигне до най-близката звезда, който факт ще остане в паметта на някое малко момче.

Това показва колко неправ може да бъде човек.

А сега стоях тук, в безжизнената страна на химически чудеса на Титан, срещу една обезумяла жена и се задушавах в силно вълнение от недоумение и отказ.

Кристи не започна да спори с мен. В очите й нарастваше гняв, заместваше страха и го прикриваше с познатото его на учен, което бях виждал върху толкова много надути лица, така често преди понякога да кажат: „Е, ти си просто един техник“, и да се отвърнат. Мисля, че това се случваше по-скоро често, отколкото рядко.