— Калайджия — неочаквано звънливо прозвуча гласът на стареца. — Грънчар. Точилар. Търсач на вода с багета. Реже корка на парчета. Майчин лист. Шал копринен чист. Хартия за писма и вкусна баклава.

Това привлече вниманието на децата. Те отново се струпаха около него, като превърнаха преминаването му по улицата в малък парад, пеейки:

— Кожени колани. Билки най-отбрани. Връзки за обувки и пера, и джуфки. Калайджията е днес в града, утре към селата отлетя. Работи той и бодро вика, елате всички край чифлика. На булките предлагам рокли, на дъщерите — лак за нокти.

Няколко минути по-късно вече седеше пред „Пътният камък“ с точиларското си колело в ръка и остреше нож.

Докато възрастните започнаха да се събират около стареца, децата се върнаха към играта, с която се забавляваха. Едно момиче в центъра на кръга закри очите си с ръка и се опитваше да хване другарчетата си, а те бягаха, пляскаха с ръце и напяваха:

P>

Кога очите му са черни кат на врана?

Къде да бягаме от таз закана? Къде да бягаме от таз закана?

Наблизо и далеч. Където няма да ни търсят веч.

P$

Калайджията търгуваше с хората наред, понякога с двама-трима наведнъж. Разменяше остри ножове срещу тъпи с няколко дребни монети в добавка. Продаваше ножици и игли, медни гърнета и бутилчици, които жените бързаха да скрият веднага след като ги купят. Предлагаше копчета и чували с канела и сол. Вар от Тинюе, шоколад от Тарбеан, полиран рог от Аеруех…

През цялото време децата продължаваха да пеят:

P>

Виждате ли мъжете без лица?

Мърдат като духове из разните места.

Какъв е техният план? Какъв е техният план?

Чандриан. Чандриан.

P$

* * *

Коте предположи, че пътниците са заедно от около месец — достатъчно дълго, за да се чувстват добре един с друг, но не толкова, че да започнат да се разправят помежду си за дреболии. От тях се носеше мирис на прах и на коне. Той вдиша миризмата, сякаш беше парфюм.

Най-хубавото от всичко беше шумът. Проскърцването на кожата. Смехът на мъжете.

Огънят пукаше и пращеше. Жените флиртуваха. Някой дори събори стол. За първи път от дълго време тишината си бе отишла от „Пътният камък“. Дори и да се прокрадваше тук-там, тя бе твърде немощна, за да бъде забелязана, или пък се криеше твърде добре.

Коте се носеше в средата на всичко това, непрекъснато в движение, като човек, който се грижи за някаква огромна, сложна машина. Готов с напитка точно в момента, в който някой я поискаше, той разговаряше и слушаше точно толкова, колкото беше необходимо. Смееше се на шегите, стискаше протегнатите за ръкостискане ръце, усмихваше се и бързо прибираше парите от тезгяха, сякаш наистина имаше нужда от тях.

След това, когато настъпеше времето за песните, любимите мелодии бяха изпети, но всички искаха още, Коте пляскаше с ръце иззад бара, за да поддържа ритъма, и подхващаше „Калайджия и кожар“, а в косата му искреше пламък. Той пееше песента с много повече стихове, отколкото някой някога беше чувал, и всички слушаха със затаен дъх.

* * *

Часове по-късно общата стая вече беше изпълнена с топла и весела атмосфера.

Коте беше коленичил до огнището и раздухваше огъня, когато някой проговори зад гърба му:

— Квоте?

Съдържателят се обърна с леко озадачена усмивка.

— Господине?

Беше един от добре облечените пътници, леко се олюляваше.

— Ти си Квоте.

— Коте, господине — отвърна Коте с леко снизходителния тон, с който майките разговарят с децата си, а гостилничарите с пияниците.

— Квоте Безкръвния — настоя онзи с упорита пиянска настойчивост. — Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя откъде. — Той гордо се усмихна и потупа с пръст носа си. — Тогава те чух да пееш и веднага разбрах, че си ти. Веднъж те слушах в Имре. Тогава си изплаках очите. Никога преди или след това не бях чувал нещо подобно. Разби сърцето ми.

Докато говореше, изреченията на младия мъж ставаха все по-неразбираеми, но лицето му си оставаше все така убедено.

— Знам, че не можеше да си ти. Но мислех, че си ти. Въпреки че… Но кой друг има такава коса?

Той разтърси глава, опитвайки се безуспешно да прочисти мислите си.

— Видях мястото в Имре, където го уби. До фонтана. Целият калдъръм беше потрошен. — Той потръпна и отново подчерта: — _Потрошен._ Казаха, че никой не може да го поправи.

Мъжът с пясъчнорусата коса отново направи пауза. Опитваше се да фокусира погледа си, изненадан от реакцията на съдържателя.

Червенокосият мъж се ухили.

— Да не искате да кажете, че приличам на Квоте? На _онзи_ Квоте? И аз винаги съм мислел, че си приличаме. Имам негова гравюра отзад. Помощникът ми непрекъснато ме дразни заради нея. Бихте ли му казали онова, което току-що ми казахте?