Да не повярва човек, че в такъв хубав ден ще се появят шайка бивши войници с лъкове и ще му вземат всичко, което притежава.

— Кобилата не я бива много, сър — рече Летописеца. — Едва се подава над талигата, а завали ли е…

Мъжът го прекъсна с нетърпелив жест:

— Слушай, приятелю, войската на краля плаща добри пари за всичко с четири крака и поне едно здраво око. Дори и да беше луд за връзване и да яздеше дървен кон по пътя, пак щях да ти го взема.

Водачът им, изглежда, не се справяше много добре с даването на заповеди. Летописеца предположи, че доскоро е бил офицер с нисък чин.

— Просто слизай — каза водачът със сериозен тон. — Да приключваме с това и можеш да си вървиш по пътя.

Летописеца слезе от коня си. И преди беше ограбван така и знаеше, че с разговори нищо няма да спечели. Тези момчета си знаеха работата. Не си губеха времето с излишно перчене и празни заплахи. Един от тях вече оглеждаше коня, проверяваше копитата, зъбите и сбруята му. Други двама ровеха в дисагите методично като военни и изхвърляха вещите му на земята. Две одеяла, наметало с качулка, плоската кожена чанта и тежката, добре натъпкана торба.

— Това е всичко, командире — каза един от мъжете. — Ако не броим двайсетината фунта овес.

Командирът коленичи, отвори плоската кожена чанта и надникна вътре.

— Вътре има само хартия и пера — рече Летописеца.

Командирът се обърна и го погледна през рамо.

— Писар си значи?

— Такова е препитанието ми, господине — кимна Летописеца. — И то едва ли би било от някаква полза за вас.

Мъжът прегледа чантата, реши, че човекът казва истината, и я остави настрани. След това изсипа торбата с багажа върху разстланото наметало на Летописеца и бавно започна да рови съдържанието й.

Взе почти всичката сол и чифт връзки за обуща.

После за ужас на писаря взе ризата му, която си беше купил в Линуд. Беше от фино ленено платно, тъмно, царско синьо и с твърде добро качество, за да бъде използвана за пътуване. Летописеца още не бе успял да я облече. Въздъхна.

Командирът остави всичко останало както си беше върху наметалото и се изправи. Останалите също преровиха на свой ред нещата на нещастника.

Командирът каза:

— Имаш само едно одеяло, нали, Джанс? — един от мъжете кимна. — Тогава вземи едно от неговите, ще ти трябва второ за зимата.

— Наметалото му е в по-добро състояние от моето, сър.

— Вземи го, но му остави своето. Същото се отнася и за теб, Уиткинс. Остави му старата си кутийка с прахан, ако ще вземаш неговата.

— Изгубих я, господине — отвърна Уиткинс, — иначе щях да го направя.

Целият процес беше изключително цивилизован. Летописеца се раздели с иглите си, без една; с двата допълнителни чифта чорапи, пакет сухи плодове, бучка захар, половин бутилка алкохол и чифт зарове от слонова кост. Оставиха му другите дрехи, сушеното месо, наченат комат баят ръжен хляб.

Плоската кожена чанта остана недокосната.

Докато мъжете тъпчеха вещите обратно в торбата му, командирът се обърна към Летописеца.

— Дай сега кесията.

Онзи я подаде.

— И пръстена.

— В него почти няма сребро — смънка човекът, докато сваляше пръстена от ръката си.

— Какво е това около шията ти?

Летописеца разкопча ризата си и показа матов метален пръстен, който висеше на кожена връзка.

— Обикновено желязо, господине.

Командирът се приближи и потърка пръстена между пръстите си, преди да го остави да падне обратно върху гърдите на Летописеца.

— Задръж го тогава. Не съм от тези, дето биха застанали между човек и неговата религия — рече и като изсипа съдържанието на кесията в шепата си, възкликна, приятно изненадан, докато ровичкаше между монетите. — Май писарите са по-добре платени, отколкото предполагах — добави и започна да отброява дяловете на хората си.

— Дали не може да отделите едно-две пенита и за мен? — попита Летописеца. — Само колкото да ми стигнат за няколко топли яденета?

Шестимата мъже го изгледаха с такива изражения, сякаш не можеха да повярват на ушите си.

Командирът се разсмя.

— Тялото господне! Костелив орех си май, а? — В гласа му се долавяше уважителна нотка, макар и призната с неохота.

— Изглеждате ми разумен човек — сви рамене Летописеца. — Всеки се нуждае от храна.

Водачът им за пръв път се усмихна.

— Не мога да не се съглася с това твърдение. — Той взе две пенита и ги повъртя в ръката си, преди да ги върне обратно в кесията. — Ето ти нещо да залъжеш стомаха тогава. — Командирът подхвърли кесията и напъха хубавата риза в кралско синьо в дисагите си.