Всеки, който имаше поне частица здрав разум, знаеше как да се справя с арогантните благородници. Шивачът, когото бях тормозил в Тарбеан, знаеше какво да направи. Преглъщаш, навеждаш глава и гледаш всичко да мине колкото може по-бързо.

Но аз _винаги_ отвръщах на удара с удар и макар Амброуз да беше интелигентен и да умееше да говори сравнително изискано, езикът му не можеше да се сравнява с езика, който бях научил като член на трупа. Бях израсъл на сцената и острият ми ум на Рух ми помагаше да излизам победител при нашите словесни престрелки.

Въпреки това Амброуз продължаваше да си го търси като куче, което беше твърде глупаво, за да избяга на бодливо прасе. Той се опитваше да ме захапе и накрая си тръгваше с лице, цялото покрито с бодли. И след всяка наша раздяла се мразехме един друг малко повече от преди.

Хората забелязваха това и до края на семестъра вече бях придобил репутацията на безразсъден храбрец. Но истината беше, че това едва ли можеше да се нарече храброст.

Виждате ли, има разлика. В Тарбеан бях научил какво е истински страх. Страхувах се от глада, от пневмония, от стражниците с подкованите ботуши, от по-големите момчета с ножове от парчета счупено стъкло. Да се изправя срещу Амброуз не изискваше истинска смелост от моя страна. Просто не изпитвах какъвто и да е било страх от него. За мен той беше просто един надут клоун. Мислех го за безобиден.

Бях глупак.

> 48.

> Антракт — друг вид тишина

Баст седеше в странноприемницата „Пътният камък“ и се опитваше да държи неподвижни ръцете в скута си. Той преброи петнайсет вдишвания от последните думи, изречени от Квоте, и невинното мълчание, което се бе насъбрало около тримата мъже като вода от бистро езеро, започваше да притъмнява и да се превръща в друг вид тишина. Баст отново си пое дъх — за шестнайсети път — и се приготви за момента, който се страхуваше, че наближава.

Нямаше да е справедливо да се каже, че Баст не се страхува от нищо, защото само глупците и свещениците не се плашат от нищо. Но истината беше, че твърде малко неща можеха да го накарат да загуби самообладание. Например височините не му харесваха особено. А големите летни бури, които минаваха по тези места, затъмняваха небето и изкореняваха дъбове с дълбоки коренища, го караха да се чувства неприятно дребен и беззащитен.

Но стигнеше ли се наистина до това, нищо не можеше наистина да го уплаши — нито бури, нито високи стълби, нито дори скраелите. Баст беше толкова храбър, че беше почти неустрашим. Нищо не би го накарало да пребледнее, а дори и да го стореше, бледността му не траеше дълго.

О, мисълта, че някой би искал да му навреди, със сигурност не му се нравеше. Да го прободе с остро желязо, да го обгори с горещи въглени — такива неща. Но това, че не би искал да види кръвта да излиза от тялото му, не означаваше, че наистина се страхува от подобни неща. Той просто не искаше това да му се случва. Да изпитваш истински страх, означава постоянно да мисли за нещо. И тъй като нищо подобно не тормозеше съзнанието на Баст, то в сърцето си той всъщност не се страхуваше от нищо.

Но сърцата се променят. Преди десет години той се бе изпуснал, докато се катереше по едно високо ренелово дърво, за да откъсне плод за момичето, което харесваше.

След като се бе подхлъзнал, беше висял една дълга минута с главата надолу, преди да падне. През тази дълга минута в него се беше загнездил малък страх, който оттогава не го бе напускал.

По същия начин напоследък Баст беше научил един нов страх. Само преди година той беше толкова безстрашен, колкото всеки здравомислещ човек се надява да бъде, но сега Баст се страхуваше от тишината. Не от обикновената тишина, която се дължеше просто на липсата на неща, които да се движат и издават шум. Баст се страхуваше от дълбоката, изтощителна тишина, която понякога се надипляше около учителя му като невидим покров.

Баст отново си пое дъх — за седемнайсети път. Той се опитваше да не стиска твърде силно ръцете си, докато чакаше дълбоката тишина да нахлуе в стаята. Изчака, докато тя изкристализира и покаже зъбите си по ръбовете на тихото спокойствие, което се бе разляло в „Пътният камък“. Баст добре знаеше как идва тази тишина — като скрежа, който се излива от скованата зимна земя и втвърдява разтопената чиста вода в коловозите от каруците.

Но преди Баст да успее отново да си поеме дъх, Квоте се изправи на стола си и направи жест на Летописеца да остави перото си. Баст почти се разплака, когато почувства как тишината се разпръсна като подплашено ято черни птици.

Квоте въздъхна с нещо средно между раздразнение и примирение.

— Трябва да призная, че не знам как да подходя към следващата част от историята.

Уплашен, че мълчанието ще продължи твърде дълго, Баст изчурулика:

— Защо тогава просто не ни разкажеш първо по-важното? След това можеш да се върнеш назад и към други неща, ако е необходимо.

— Де да беше толкова просто — остро отвърна Квоте. — Кое е по-важното? Моята магия или моята музика? Моите победи или моите безумия?