Мястото беше зловещо тихо. Не можех да разбера защо. Лудницата „Рефтвю“ в Тарбеан представляваше само една малка част от това място, а въпреки това звучеше като бордей, пълен с ядосани котки. Чуваше се на повече от километър разстояние, независимо от градската врява.

Елодин бавно се отправи към едно голямо бюро, зад което седеше млада жена.

— Защо няма никой навън, Еми?

— Днес са твърде буйни, господине — усмихна му се смутено тя. — Мислим, че наближава буря. — Тя свали от полицата един регистър. — Освен това наближава и пълнолуние. Знаете как е тогава.

— Разбира се, че знам. — Елодин се наведе и започна да си развързва обувките. — Къде са прибрали Уин този път?

Тя прехвърли няколко страници в регистъра.

— На втория етаж, източното крило. Двеста четирийсет и седма стая.

Елодин се изправи и сложи обувките си върху бюрото.

— Би ли ги наглеждала?

Тя му се усмихна колебливо и кимна.

Преглътнах още цяла серия от въпроси, които ми бяха на върха на езика.

— Изглежда, Университетът е похарчил доста средства тук — изкоментирах.

Елодин не ми обърна внимание, обърна се и се заизкачва по чорапи по едно широко мраморно стълбище. След това влязохме в дълъг бял коридор с дървени врати. За пръв път можех да чуя звуците, които очаквах от място като това. Стенания, плач, непрекъснато бърборене и крясъци. Но всички те бяха едва доловими.

Елодин изкачи тичешком няколко стъпала, след това спря, обутите му в чорапи крака продължиха да се пързалят по гладкия мраморен под, а магистърската му мантия се вееше след него. После той повтори всичко отначало — няколко бързи крачки и след това дълго пързаляне с протегнати встрани за равновесие ръце.

Продължих да крача редом до него.

— Мислех, че магистрите биха намерили други, по-академични приложения за средствата на Университета.

Елодин не ме погледна. _Крачка, втора, трета, четвърта._

— Опитваш се да ме накараш да отговоря на въпроси, които не си задал.

_Плъзгане._

— Номерът ти няма да мине.

— Вие се опитвате да ме подмамите да задавам въпроси — посочих аз. — Така че реакцията ми изглежда съвсем справедлива.

_Крачка, втора, трета. Плъзгане._

— Тогава защо изобщо се занимаваш с мен? Килвин доста те харесва. Защо не закачиш своята звезда в неговата каруца?

— Мисля, че знаете неща, които не мога да науча никъде другаде.

— Неща като например?

— Неща, които искам да науча, откакто за пръв път видях някой да вика вятъра.

— Името на вятъра, така ли? — повдигна вежди Елодин.

_Крачка. Втора. Трета._

— Това е трудно.

_Плъзгане._

— Какво те кара да мислиш, че знам нещо за това как се вика вятърът?

— По метода на елиминирането — отвърнах аз. — Нито един от останалите магистри не прави такива неща, така че това трябва да е вашето поле на действие.

— По твоята логика аз също би трябвало да се занимавам и с танцуване на солинада, ръкоделие и конекрадство.

Стигнахме до края на коридора. Докато се пързаляше, Елодин почти събори един огромен широкоплещест мъж, който носеше книга с дебела корица.

— Моля за извинението ви, господине — каза той, макар да беше очевидно, че грешката не е негова.

— Тимъти — посочи го с дългия си пръст Елодин. — Ела с нас.

Елодин ни поведе през няколко по-къси коридора, докато накрая стигнахме до една тежка дървена врата с плъзгащ се панел на нивото на очите. Елодин го отвори и надникна вътре.

— Как е той?

— Тих — отвърна едрият мъж. — Не мисля, че е спал много.

Елодин натисна дръжката на вратата, след това се обърна към широкоплещестия мъж и лицето му стана строго.

— Заключили сте го вътре?

Мъжът беше с цяла глава по-висок от Елодин и вероятно тежеше два пъти повече от него, но когато магистърът по чорапи го погледа гневно, кръвта се оттегли от лицето му.

— Не аз, магистър Елодин. Това е…

Елодин го прекъсна с остър жест:

— Отключи я.

Тимъти затършува в една връзка с ключове.

Елодин продължи да го наблюдава втренчено.

— Алдер Уин няма да бъде затварян. Той може да влиза и излиза когато пожелае. В храната му няма да слагате нищо, освен ако той самият изрично не го пожелае. Ти ще отговаряш за това пред мен, Тимъти Дженерой. — Елодин мушна дългия си пръст в гърдите му. — Ако разбера, че Уин е бил упояван или затварян, ще те яздя по улиците на Имре като малко розово пони. — Той му хвърли свиреп поглед. — Тръгвай.