Последното ниво беше най-малкото от трите — нещо като тънък полумесец, който заобикаляше три от стените високо над сцената. Тук масите и пейките бяха разделени от по-голямо пространство и хората бяха по-малко. Забелязах, че посетителите на това ниво са предимно двойки и докато минавах от маса на маса, се чувствах малко като воайор.

Опитвайки се да се държа непринудено, оглеждах лицата на хората, които седяха на масите и си пийваха. Колкото повече се приближавах до последната маса, толкова по-нервен се чувствах. Беше невъзможно да отида дотам уж случайно, защото масата се намираше в ъгъла. Хората седяха с гръб към мен и виждах сама косите им — светла и тъмна.

Докато се приближавах, човекът със светлата коса се засмя и за момент мярнах гордо и хубаво лице. Беше мъж. Насочих вниманието си към жената с дълга тъмна коса. Последната ми надежда. Знаех, че тя е моята Алоин.

Когато заобиколих масата, видях лицето й. Или по-скоро неговото лице. И двамата бяха мъже. Моята Алоин си беше тръгнала. Бях я загубил и когато разбрах това, сърцето ми се преобърна и падна долу, в краката ми.

Те вдигнаха погледи и светлорусият ми се усмихна.

— Виж, Триа, младият музикант, който свири на шест струни е дошъл да ни изкаже почитанията си. — Той ме изгледа от горе до долу. — Хубавец си. Искаш ли да се присъединиш към нас за една напитка?

— Не — смутено измрънках аз, — просто търся някого.

— Е, намери го — непринудено отвърна той и докосна ръката ми. — Името ми е Фалон, а това е Триа. Ела и пийни с нас. Обещавам да не позволявам на Триа да се опитва да те отведе в дома си. Музикантите са му голяма слабост. — Той ми се усмихна очарователно.

Промърморих извинение и си тръгнах, твърде смутен, за да се безпокоя дали не съм изглеждал като пълен глупак.

Докато тъжно слизах надолу по стълбите, моята по-разумна половина се възползва от възможността да ме смъмри: _„Ето какво излиза, когато много се надяваш — нищо добро. От друга страна, по-добре, че я изпусна. Не е възможно външността й да е сравнима с гласа й. Този глас — красив и ужасяващ като разтопено сребро, като лунната светлина върху речните камъни или перо върху устните ти.“_

Насочих се към стълбите, с очи, вперени в пода, та никой да не се опитва да ме заговори.

След това чух глас, глас като разтопено сребро, като целувка върху ушите ми. Вдигнах поглед, сърцето ми подскочи и тогава вече знаех, че това е моята Алоин. Видях я и всичко, което можех да си помисля, беше, че е красива.

Прекрасна.

> 57.

> Антракт — частите, които ни създават

Баст се протегна с бавни движения и огледа стаята наоколо. Накрая търпението му се изчерпа.

— Реши?

— Хм? — погледна го Квоте.

— И какво стана след това, Реши? Говори ли с нея?

— Разбира се, че разговарях с нея. Ако не бях, нямаше да има история за разказване. Лесно ми е да разказвам тази част, но първо трябва да опиша нея. А не съм сигурен как да го направя.

Баст се размърда неспокойно.

Квоте се засмя и раздразнението на лицето му беше заменено от по-меко изражение.

— Значи за теб да опишеш една красива жена е също толкова лесно, колкото да я погледнеш, така ли?

Баст сведе поглед и се изчерви, а Квоте внимателно положи ръка на рамото му и се усмихна.

— Баст, затруднението ми се изразява в това, че тя е много важна. Важна за историята. Не мога да измисля как точно да я опиша.

— Мисля… че те разбирам, Реши — каза Баст с помирителен тон. — И аз съм я виждал, веднъж…

Изненадан, Квоте се облегна назад на стола си.

— Вярно е. Бях забравил. — Той притисна ръце към устните си. — Тогава ти как би я описал?

Баст засия от дадената му възможност. Той се изправи на стола си, постоя замислен известно време и накрая каза:

— Тя имаше съвършени уши — направи деликатен жест с ръцете си. — Съвършени малки уши, сякаш изваяни от… нещо.

Летописеца се засмя, след това сякаш се засрами, изненадан от самия себе си.

— Ушите й ли? — попита той, като че не беше сигурен дали е чул правилно.

— Знаете колко е трудно да намериш красиво момиче с подходящите уши — сухо отвърна Баст.

Летописеца се засмя отново, като, изглежда, втория път му беше по-лесно да го стори.

— Не — рече той. — Не, със сигурност аз не знам.

Баст изгледа събирача на истории с дълбоко съжаление.

— Е, тогава просто ще трябва да се довериш на думите ми. Бяха изключителни красиви.

— Мисля, че достатъчно дърпа тая струна, Баст — каза Квоте развеселен. Той замълча за момент и когато заговори, гласът му се носеше бавно, а очите му бяха вперени в някаква невидима точка: — Проблемът е, че тя не приличаше на никого, когото съм познавал някога. В нея имаше нещо, което е трудно да бъде описано. Нещо завладяващо, като топлината от огъня. В нея имаше грация, искра…