И макар това да звучи като нещо излязло от книгите, то ще е много близо до истината.

Никога не ми е било трудно да намирам подходящите думи. Точно обратното — всъщност понякога говорех твърде лесно онова, което мислех, и това ми носеше неприятности. Обаче тук, изправен срещу Дена, бях твърде зашеметен, за да говоря. Не можех да произнеса и една дума, дори ако от това зависеше животът ми.

Без да се замислям, всички изтънчени обноски, които майка ми ми беше набила в главата, изведнъж се върнаха. Със спокоен жест стиснах протегната ръка на Дена в своята, все едно това беше, което тя очакваше. След това отстъпих половин крачка назад и направих изтънчен три четвърти поклон. В същото време свободната ми ръка улови края на плаща ми и го зави зад гърба ми. Това беше ласкателен поклон, елегантен, без да е нелепо официален и в същото време подходящ за обществено място като това.

Какво следваше? Целуването на ръка беше традиционно, но каква целувка беше подходяща? В Атур само свеждат глава над ръката. Кеалдишките дами, като дъщерята на лихваря, с която бях говорил преди малко, биха очаквали да докоснете леко кокалчетата им и да издадете звук, имитиращ целувка. В Модег всъщност докосвате с устни собствения си палец.

Но ние се намирахме във Федерацията и акцентът на Дена не беше чуждестранен. Тогава реших просто да я целуна. Внимателно докоснах с устни опакото на дланта й за един кратък миг. Кожата й беше топла и ухаеше леко на пирен.

— На вашите услуги, милейди — казах аз, изправих се и пуснах ръката й.

За първи път в живота си разбрах каква е целта на този официален поздрав. Той ти дава възможност да се придържаш към някакъв сценарий в случаите, когато нямаш абсолютно никаква представа какво трябва да кажеш.

— Милейди? — повтори като ехо Дена, леко изненадана. — Много добре, щом настоявате. — Тя хвана роклята си и направи реверанс, като някак успя да изглежда едновременно грациозна, подигравателна и закачлива. — Вашата дама.

Когато чух гласа й, разбрах, че подозренията ми са верни. Та беше моята Алоин.

— Какво правите тук, горе, на третата ложа сам? — Тя хвърли поглед към балкона наоколо. — _Сам_ ли сте?

— Бях сам — отвърнах аз и като не можах да измисля какво друго да кажа, заех един стих от песента, която все още не беше избледняла в паметта ми. — „Сега неочаквано до мен Алоин стои.“

Поласкана, тя се усмихна на думите ми.

— Как така „неочаквано“?

— Вече бях почти сигурен, че сте си тръгнали.

— За малко да се случи точно това — дяволито рече Дена. — Цели два часа чаках моят Савиен да се появи. — Тя въздъхна трагично и вдигна очи нагоре и встрани като изваяна статуя на светица. — Накрая, изпълнена с отчаяние, реших, че този път Алоин е тази, която трябва да го намери, и проклета да е цялата история. — Тя се усмихна лукаво.

— „И ние бяхме тъмни кораби в нощта…“ — цитирах аз.

— „… разминахме се, непознати“ — довърши Дена.

— „Падането на Фелвард“ — казах аз с известно уважение в гласа. — Не са много хората, които знаят тази пиеса.

— Аз не съм като повечето хора — отвърна тя.

— Никога вече няма да го забравя — казах аз и направих преувеличено уважителен поклон с глава.

Тя се изсмя подигравателно. Продължих, без да обръщам внимание на това:

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно за помощта ти тази вечер.

— Няма да можеш, така ли? — рече тя. — Е, това е твърде жалко. А колко _ще можеш_ да ми се отблагодариш?

Без да се замислям, свалих сребърните свирки от яката на плаща си.

— Само толкова — отвърнах аз и й ги подадох.

— Аз… — поколеба се Дена, напълно объркана. — Не може да говориш сериозно…

— Без теб нямаше да ги спечеля. А нямам нищо друго ценно, освен ако не искаш лютнята ми.

Тъмните очи на Дена изучаваха лицето ми, не можеше да реши дали се шегувам или не.

— Не мисля, че можеш да подаряваш свирките си…

— Всъщност мога. Станчион ми спомена, че ако ги загубя или ги подаря, ще трябва да си заслужа нови — взех ръката й, разтворих пръстите й и поставих сребърните свирки върху дланта й. — Това означава, че мога да правя с тях каквото пожелая, а онова, което искам, е да ги дам на теб.

Дена се взря в свирките в ръката си, след това вдигна поглед и ме погледна внимателно, сякаш едва сега ме забелязваше за първи път. Внезапно си помислих с болезнена яснота за това как изглеждам.

Плащът ми беше овехтял и макар че носех най-добрите си дрехи, все пак приличах на бедняк.

Тя отново погледна надолу и бавно затвори ръката си около свирките. След това вдигна очи към мен с непроницаемо изражение.

— Мисля, че сигурно си прекрасен човек — каза.

Поех си дъх, но тя продължи, преди да успея да заговоря: