Разбира се, нямаше да ми се наложи да го правя, ако бях достатъчно внимателен. Но беше добре водата да ми е подръка, просто за всеки случай. След като настроих димоотвода, отидох до масата, където се съхраняваше костеният катран. Макар да знаех, че той не е по-опасен от триона за камъни или колелото за синтероване, лъскавият метален контейнер ми действаше доста изнервящо.

А и днес нещо беше различно. Махнах на един от по-опитните изобретатели, докато минаваше край мен.

Джаксим имаше характерния изтощен вид на повечето изобретатели, когато са по средата на голям проект. Сякаш беше решил да не спи, докато не приключи напълно.

— Трябва ли да има толкова много скреж? — попитах го аз и посочих контейнера с катран.

Ръбовете му бяха покрити с фини бели снопчета скреж, които се разклоняваха като миниатюрни храстчета. Всъщност въздухът около метала блещукаше от студ.

Джаксим му хвърли един поглед и след това сви рамене.

— По-добре да е твърде студен, отколкото недостатъчно — каза той с невесел кикот. — Хе, хе. Бум!

Не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася с него. Предположих, че това има общо с факта, че толкова рано сутринта в работилницата беше по-хладно. Още нито една от пещите не беше запалена и повечето ковашки огнища бяха затворени и неразпалени.

Внимателно преминах отново в мислите си през цялата процедура за преливането, за да се уверя, че няма да пропусна нещо. Беше толкова студено, че дъхът ми увисваше във въздуха като бяла пара. Потта по ръцете ми накара пръстите ми да залепнат към закопчалките на кутията по същия начин, по който посред зима езикът на някое любопитно дете залепва върху дръжката на помпата за вода.

Отлях трийсетина грама от гъстата мазна течност в съда под налягане и бързо затворих капачката. След това се върнах при димоотвода и започнах да подготвям материалите си.

След няколко напрегнати минути започнах дългия и сложен процес по подготовката и смазването на сините излъчватели.

Два часа по-късно концентрацията ми беше нарушена от глас зад гърба ми. Той не говореше особено високо, но в него се долавяше онзи сериозен тон, който човек никога не трябва да пренебрегва в Рибарника.

— О, боже мой — каза гласът.

Заради онова, което вършех в момента, първото, което погледнах, беше кутията с костен катран. Почувствах как ме облива студена пот, когато видях от единия й ъгъл да капе черна течност, която се стичаше под единия крак на работната маса и образуваше локва на пода. Дебелият дървен крак на масата беше почти разяден и дочух леко клокочене и пращене, когато течността в локвата започна да кипи. Всичко, което ми дойде наум, бяха думите на Килвин по време на демонстрацията: _Освен че е със силно разяждащо действие… газът изгаря при досег с въздуха…_

Още докато се обръщах да погледна, кракът поддаде и масата започна да се накланя. Лъскавият метален контейнер се катурна. Когато удари пода, металът беше толкова студен, че не просто се пропука или проби, а се разтроиш на парчета като стъкло. Бликнаха десетки литри от тъмната течност и плъзнаха по пода на работилницата. Помещението се изпълни с остър пукот и бълбукане, докато костеният катран покриваше топлия каменен под и започваше да кипи.

Някога отдавна някой умен човек беше проектирал Рибарника и разположил около двайсетина шахти в работилницата, които да помагат за почистването и овладяването на евентуалните разливания. Което беше по-важното, каменният под на помещението плавно се издигаше и спускаше по такъв начин, че хитро измислени улеи отвеждаха разлива към тези шахти. Това означаваше, че веднага щом контейнерът се разби на парчета, широко разлятата мазна течност започна да се движи в две различни посоки, насочвайки се към две различни шахти. В същото време тя продължаваше да кипи, като образуваше ниски гъсти облаци, тъмни и разяждащи като катран и готови всеки миг да избухнат в пламъци.

Фела, която работеше сама на една отдалечена в ъгъла работна маса, се оказа хваната в капан между тези два разширяващи се ръкава от тъмна мъгла. Тя просто стоеше с полуотворена от уплаха уста. Беше практично облечена за работа в работилницата със светли панталони и тънка, навита до лактите, ленена риза.

Дългата й тъмна коса беше вързана отзад на опашка, но все пак продължаваше да виси почти до кръста й. Щеше да пламне като факла.

Залата започна да се изпълва с ужасени възгласи, когато хората осъзнаха какво се случва. Те захвърляха инструментите си и събаряха недовършените си проекти, като се лутаха наоколо.

Фела не крещеше и не викаше за помощ, което означава, че никой освен мен не бе забелязал в каква опасност се намира. Ако вярвах на демонстрацията на Килвин, можех да предположа, че след по-малко от минута цялата работилница ще се превърне в море от пламъци и разяждаща мъгла.

Нямаше никакво време…

Хвърлих бърз поглед към проектите, разхвърляни върху съседната работна маса, в търсене на нещо, което би могло да ми е от някаква помощ. Но нямаше нищо такова — безпорядък от базалтови блокове, макари с медна тел, надписана до половина стъклена полусфера, вероятно предназначена да се превърне в една от лампите на Килвин…

И после изведнъж ми дойде наум какво трябва да направя. Грабнах стъклената полусфера и я запратих върху един от базалтовите блокове. Тя се разби на парчета и онова, което остана от нея, беше тънко изкривено парче счупено стъкло, горе-долу с големината на дланта ми. С другата си ръка сграбчих наметалото си от масата и прекрачих димоотвода.

Притиснах палеца си върху ръба на парчето стъкло и почувствах неприятно дръпване, последвано от остра болка. Знаейки, че съм си пуснал кръв, аз я размазах с палеца си върху стъклото и изрекох обвързване. Застанах пред крана за вода, пуснах стъклото на пода, съсредоточих се и стъпих силно върху него, като го натроших с петата си.